— Здравей, Анук! Надявам се, че не те притесняваме! — Мартин поздрави единайсетгодишното момиче на родния ѝ английски език. — Името ми е доктор Шварц — представи се той и забеляза как Елена го погледна смаяно.
Явно Бонхьофер не ѝ бе показал документите по делото, иначе тя щеше да знае, че той притежава докторска титла, на която не държеше особено. Това, че днес я използва, бе изключение. Надяваше се Анук по-лесно да приеме присъствието на втори лекар, отколкото на разследващ психолог, който иска да се рови в миналото ѝ.
— Няма отново да те преглеждаме — каза той. — Не се притеснявай!
Анук не реагира. Никаква промяна нито в държанието ѝ, нито в мимиката или жестовете. Само драскането ѝ стана по-силно.
— Постоянно прави това — прошепна Елена.
— Трябва да говорим високо — каза любезно, но твърдо Мартин. — И на английски.
Ако предположенията му бяха правилни, Анук бе напът да се капсулира в собствения си свят и този процес на изолация се засилваше, когато в присъствието на човек, претърпял травма, се държиш така, сякаш той отсъства. Мартин знаеше това от един друг душевно разбит човек, с когото си имаше работа от много, много години.
Знаеше го от самия себе си.
— Наясно съм, че в момента искаш да си сама и не ти се говори с никого.
— Искам само набързо да проверя техниката в тази стая.
Това бе един недодялан опит да ѝ внуши, че не бива да се страхува от директни въпроси. Опитът му като терапевт го бе научил никога да не притиска травмирани свидетели. Жертвите на сексуални престъпления, и най-вече децата, се намираха в състояние на непоносима разкъсаност. От една страна, искаха да им се помогне, а извършителят да бъде наказан. Но от друга — искаха да заличат завинаги ужасяващия инцидент от съзнанието си.
Мартин погледна нагоре към ъгъла на стаята, където върху стойка висеше тъмен плосък екран. Той посочи нагоре.
— Защо не работи?
— Телевизорът ли? — попита объркано Елена. — Ами аз… не го сметнах за правилно.
Мартин кимна. Разбираема грешка.
В ежедневието едно дете не трябваше да се оставя твърде дълго само пред телевизора. Ала това тук бе всичко друго, но не и ежедневна ситуация. Преди, когато трябваше да се грижи за дете, което бе жертва или под свидетелска защита, той включваше в определената за целта къща най-напред филмовия канал, за да накара малките да не се страхуват. Мартин взе от Елена дистанционното и от безбройните сателитни програми на борда избра една детска програма с анимационни филмчета.
— Харесваш ли „Ледена епоха“? — попита той.
Отговор не последва. Анук остана няма като телевизора, който той бе пуснал без звук.
Елена въпросително го погледна. По-късно щеше да ѝ обясни, че жертвите страдаха значително по-кратко от последствията на травмата, ако възможно най-бързо след спасяването им им се дадеше възможност да се разсеят. Имаше изследвания, които доказваха, че войници, на които след шокиращи военни мисии им се даде геймърска игра в ръцете, страдат по-рядко от посттравматичен стрес, отколкото такива, които прекалено рано са били подложени на психотерапевтични разговори.
— На малкото снимки, които корабният фотограф ѝ е правил, тя често е с блок за рисуване в ръка. Затова оставих тук хартия и моливи — обясни Елена. — Но стана още по-лошо.
— Няма проблем, ако нямаш желание да рисуваш — каза Мартин. — Тук не си длъжна да правиш нещо, което не искаш.
Елена духна един кичур от лицето си, който се бе изплъзнал от опашката ѝ.
— Нямах предвид това — каза тя, пристъпи към леглото и дръпна ръкава на нощницата високо над лакътя. Анук равнодушно го позволи. Над лявата китка имаше тънка превръзка.
— Тя опита да забие молива в предмишницата си.
— За щастие, бях в банята съвсем за кратко. — Елена кимна с брадичка към една почти незабележима врата в стената. — Отидох да ѝ донеса вода за лекарствата и като се върнах, видях как се самонаранява.
— Прободе ли се, или се одраска? — Отново насочи въпроса директно към момичето и отново не получи отговор.
— Трудно е да се каже — опита се да обясни Елена. — Държеше молива като нож, бе по-скоро като дялкане.
Мартин поклати глава. Още бе рано за диагноза. Сега най-важното бе да спечели доверието на Анук.
— Всъщност тук съм единствено за да проверя бутона — каза той и посочи нишата зад леглото ѝ. — Това е страх-бутон. Можеш да го натиснеш винаги, когато се почувстваш зле или се нуждаеш от помощ. Разбра ли?
Тя премигна, но Мартин не го отчете като знак за разбиране. За него бе безкрайно важно, че първата фаза от спечелването на доверието бе минала успешно. Анук трябваше да проумее, че положението ѝ се е променило към по-добро, че повече няма да бъде тук сама по което и да било време, дори когато няма никой в каютата.
— Искаш ли да го тестваме? — попита Мартин.
