Двете с Мел бяхме на десет години. Имахме наложено наказание да си стоим вкъщи, понеже за пореден път тайно си бяхме играли в една изоставена каменна кариера. Беше сряда следобед, родителите ни бяха на работа и ние въпреки наказанието се измъкнахме от къщи и се срещнахме, естествено, на кариерата. Случи се малко преди да си тръгнем, тъй като искахме да сме навреме вкъщи, преди родителите ни да се приберат, когато Мел пожела да се спусне за последно с найлона по северния склон. Изчезна, погребана от пясъчна лавина. Крещях, виках за помощ, копах с голи ръце, ала не успях да я намеря. Тя буквално бе погълната от пръстта. Когато се върнах вкъщи, не се осмелих да разкажа на родителите си. Два дни по-късно Мел бе намерена. Решиха, че сама се е измъкнала от къщи. И до днес си мисля, че тя загина заради мен и можеше да бъде спасена, ако бях сигнализирала. Това е най-лошото нещо, което някога съм извършила.
Написа го преди девет дни. Изпрати компютъра с кофата. Стомахът ѝ нетърпимо се свиваше от глад, ала храна не пристигна. Единствено лаптопът с отговора на Паяка:
Това НЕ е най-лошото, което си извършила.
И веднага след това:
За всеки фалшив отговор следва наказание.
Два часа по-късно пристигна купата с ориза, върху която имаше надпис:
Наоми бе сигурна, че Паяка знаеше това. Той искаше отговори, признания и щеше да ги получи в момента, в който унищожеше инстинкта за самосъхранение на жертвата си. Досега мисълта за Анук бе държала Наоми жива. Ала ужасът, който ден подир ден пъплеше под кожата ѝ, убиваше в нея всякакво желание за живот.
— Толкова много съжалявам, Анук! — прошепна Наоми и посегна към компютъра. Пръстите ѝ, чиито нокти не бяха рязани от седмици, набраха второто ѝ признание:
Изневерих. По най-отблъскващия начин. Правих секс срещу пари.
После затвори лаптопа, пъхна го в найлоновия плик и го постави в кофата. Подръпна няколко пъти въжето и докато се чешеше до кръв, зачака Паяка да го изтегли и да бъде доволен от отговора ѝ.
За да може най-сетне да умре.
Междувременно Мартин бе почти единственият на палубата, където, подобаващо за октомври, бе станало значително хладно. Всички останали от спасителната му група побързаха да напуснат сборния пункт, след като малко преди края на тренировките за евентуални извънредни ситуации се спуснаха плътни сиви облаци, от които се изсипа ръмящ, ала всепроникващ фин дъждец.
Това изобщо не притесни Мартин. Нямаше прическа, за която да се притеснява, носеше дрехи, които и бездруго бяха за пране, а и една настинка — в сравнение със сегашното му състояние — би била направо подобрение. Беше му зле и това със сигурност не се дължеше единствено на умората и на полюшването на кораба, което за истинските морски вълци вероятно не бе нищо повече от балончетата в някое джакузи. Но за Марин бе настъпил моментът да потърси лекарство против гадене в аптеката на кораба.
Сякаш реагирала на телепатична заповед, Елена Бек пристъпи до него на перилата. С прозрачна качулка на главата и униформа тя бе значително по-подходящо облечена от него. В едната си ръка държеше спасителна жилетка, а в другата черно куфарче, което във фините ѝ ръце изглеждаше ръбесто и грубо.
— Значи тук се криете — каза тя, вперила поглед в далечината.
За всички, които на едно трансатлантическо плаване искаха да добият впечатление от необятната шир на океана, гледката в този момент си заслужаваше всеки цент. Накъдето и да погледнеш, не съществуваше нищо друго освен вода. Нито земя, нито кораб. Единствено безкрайна синьо-черна разлюляна шир.
