В продължение на седем седмици тя не отговори на Паяка. Интелигентна, каквато беше, все пак преподаваше биология в елитен университет, тя изграждаше хипотези, обмисляше алтернатива, анализираше възможности. Ала никога не пишеше на сляпо.
Наоми клатеше глава напред-назад и чешеше шията си. Вече го правеше несъзнателно. Косата ѝ бавно окапваше, залепваше по пръстите ѝ, когато прокарваше ръка през нея, и тя се радваше, че в кладенеца няма огледало. Това ѝ спестяваше също и гледката на щъкащите под кожата ѝ червеи.
Преди девет дни. Иначе щеше да умре от глад.
Цяла седмица преди това кофата се спускаше само с празни купи. На всяка една от тях с маркер бе изписана една и съща заповед: „Отговори на въпроса!“.
Ала тя не искаше. Не можеше.
„Какво ще се случи, ако призная?“ — беше се осмелила да попита Паяка.
Отговорът дойде на следващия ден обратно с компютъра и стоеше директно под въпроса ѝ.
„Какво ще се случи с мен, ако призная?“
„Тогава ти е позволено да умреш.“
Трябваха ѝ няколко часа, за да престане да плаче. Макар да смяташе, че Паяка я лъже по отношение на Анук, то и за миг не се усъмни в истинността на тези думи.
„Тогава ти е позволено да умреш.“
Известно време обмисляше дали има някаква надежда да избяга от вонящия зандан, после обаче се остави на съдбата си и довери признанието си на компютъра и съответно на Паяка:
„Убих най-добрата си приятелка.“
Стъпка напред. Две назад.
С Анук беше като със собствения му живот.
Състоянието ѝ малко се бе подобрило и в същото време значително се бе влошило.
От една страна, бе добър знак, че се разтреперваше от ужас в момента, в който той влизаше в стаята, което му показваше, че тя реагира на промени в най-близкото си обкръжение. Малък напредък, който най-вероятно се дължеше на телевизора, на чийто екран Том и Джери тъкмо се гонеха.
От друга страна, и това бе лошата новина, тя отново бе изпаднала в поведенческия модел на най-ранното детство. Почти без да помръдне, седеше по турски в леглото, като звучно смучеше десния си палец. С другата ръка се дращеше.
Мартин забеляза, че по дясната си ръка има дълбоки следи от нокти. Това го притесни. Ако не престанеше, скоро щеше да прокърви…
— Извинявай, ако те притеснявам — каза Мартин и остави един кафяв хартиен пакет до леглото ѝ.
Анук се отдръпна леко. Дишането ѝ зачести. Знак, че в никакъв случай не бива да я доближава повече. Въпреки това тя не се извърна от него и впери поглед в хартиения пакет. Както и при първото си посещение, Мартин бе обзет от мрачно настроение — помисли си за всички онези прекрасни неща, които едно единайсетгодишно момиченце можеше да изживее на един круиз.
Съмняваше се във вярата си, която въпреки всичко не бе отхвърлил напълно. Бе сигурен, че след смъртта не го очакваше дълъг и безметежен сън. И можеше само да се надява, че ще му бъде спестена срещата със Създателя. В противен случай нямаше да се размине само с едно приятелско ръкостискане с Онзи, който стоеше на гишето на живота и раздава на децата еднопосочни билети за стаята на изтезанията със сексуално увредени психопати.
— Донесох ти нещо — каза Мартин нежно и измъкна мечето от пакета.
Слаба искрица проблесна в погледа на Анук — тя го бе разпознала. Нервно отскубна от ръцете му мърлявата плюшена играчка, сякаш се страхуваше, че той ще я прибере отново, и зарови лице в нея.
Мартин я наблюдаваше отстрани. Забеляза разширяващите се червени петна по шията ѝ и се запита дали постъпва правилно. Възможно бе Егор и Бонхьофер само да блъфират и момичето въобще да не е в опасност, ако той информира властите, както и целия свят за този нечуван случай. Ала рискът бе голям, тъй като част от нещата сочеха, че капитанът има право и Мартин носеше печат „Изкупителна жертва“ на челото си. Вероятно истината бе някъде по средата. Но едно бе сигурно — ако алармираше обществеността, повече нямаше да има възможност лично да разговаря с Анук. И така, той бе разкъсван между желанието да постъпи правилно, като разгласи случая, и надеждата да разбере от Анук нещо за съдбата на собственото си семейство.
Обхванат от тези смущаващи мисли, той реши да я види още веднъж. Ала този път сам. Без лекарката.
— Имам още нещо за теб — каза Мартин и извади от пакета една обвита в прозрачно фолио хартиена кутия. — Това е детски компютър за рисуване — обясни той и махна опаковката от розовия предмет. Беше го купил от магазина за играчки на трета палуба.
