Пасажер 23 полностью

Погледът на Вайт се помрачи.

Егор никога нямаше да разбере как така хора, които тикаха парчета стъкло в гърлото на беззащитни жени, се имаха за нещо по-добро от педофилите, ала за щастие, той никога не се бе сблъсквал по-обстойно с порядките в йерархическата стълба сред престъпниците.

— Момичето, което е в „Кухнята на ада“?

— Същата.

— На колко е години?

— На единайсет.

— Какво е търсела тази мръсна свиня в каютата?

— Същото, каквото и ти — извъртя Егор, който в никакъв случай не смяташе, че южноамериканският Казанова има нещо общо с изчезването на Анук. — Открил е къде работи Шала и я е издебнал, за да я разпита. Искал е да узнае дали сме по петите му.

Историята, която Егор току-що си изсмука от пръстите, имаше дупки, в които Султанът да потъне, но Вайт, изглежда, не ги забеляза.

— А родителите на малката? Те къде са?

Егор махна с ръка.

— Те са мои приятели. Не искат да бъдат замесвани. Ти просто намери онази свиня.

— И какво, след като го намеря?

Добър въпрос. Егор се бе надявал да не се наложи да му отговаря.

Той вдигна кучето от скута си, стана от дивана и отиде до един страничен шкаф под тежкото кристално огледало във входа. Дръпна най-горното чекмедже.

— Бъди креативен! — каза той. После провери барабана, сложи предпазителя и тикна револвера в ръцете на Вайт.

Хвърли ме, ако съм ти нужна. Върни ме обратно, ако повече нямаш нужда от мен.

Отивайки към носа на Султанът, Мартин се бе замислил за гатанка, която преди години бе прочел в една книга, чието име не си спомняше, а само отговора: котва.

Пожела си гатанките, които последните събития на кораба му бяха поставили, да бъдат също тъй лесни за разгадаване. Ала се опасяваше, че влизането в помещението с котвата ще му нахвърля още повече въпроси, вместо да му даде отговори.

Започна с огледа на трета палуба — официалното и принципно единствено котвено помещение на кораба. На единайсета палуба се намираше само една малка допълнителна котва, чиито вериги по чисто оптични причини бяха поставени пред погледа на посетителите на горната панорамна площадка. Тук нямаше никаква възможност да скриеш някого незабелязано.

— Пристигнахме — каза Елена Бек.

След като Мартин последва корабната лекарка по един тесен коридор без прозорци, който покрай външната стена на борда ги отведе зад музикалния театър, те стигнаха до стоманена врата с надпис „Котвено помещение“. Зад нея ги посрещна Бонхьофер и един оглушителен шум.

— Защо отне толкова много време? — попита Мартин капитана, който по обясними причини не пожела да му подаде ръка. С върха на пръстите си той опипа нервно пластината върху счупения си нос.

— Много време ли? — Бонхьофер погледна часовника си.

Бе малко след седемнайсет часа бордово време. Бяха минали почти два часа, докато той им бе дал разрешение за достъп. Дори и Елена нямаше обяснение за това забавяне.

— Както виждате, в момента се движим с пълна пара — обясни на висок глас Бонхьофер. Стените в носа на кораба бяха с коси ъгли като в таванско помещение и нямаха затворени прозорци, само отворени люкове. Поради тътена заради високата скорост, която корабът междувременно бе развил, те трябваше да си викат, за да се разбират. Мартин имаше чувството, че се намира в стоманен котел, обстрелван отвън с полицейска водна пръскачка. — По принцип достъпът тук при пълна скорост не е възможен — каза капитанът и обясни на Мартин как миналата година един пиян канадец е успял да се изкатери в котвеното помещение и да пусне веригите от шпила. Котвата е можела да повреди витлото, да пробие дупка в кораба и напълно да го лиши от способността да маневрира. По време на инцидента Султанът е бил току-що зареден с гориво. Нефт на стойност три и половина милиона евро, който е трябвало да стигне за следващите десет дни. Човек не можеше да си представи какво би могло да се случи, ако котвата бе пробила резервоара.

В момента алкохоликът бе в затвора заради застрашаване сигурността на кораба, а вратите към котвеното помещение се отваряха само при потегляне и акостиране на лайнера.

— Трябваше да накарам шефа на техниците да вдигне електронната защита на вратите. — Бонхьофер приключи с разясненията си. — По-бързо не можеше да стане.

Мартин се огледа. Те влязоха в помещението откъм задната страна. На площ, която спокойно обхващаше двайсет паркоместа, се извисяваха подобни на турбини съоръжения, нещо като генератори. Той видя един стоманен кафез, който се използваше за съхранение на влекача, както и няколко шкафа, които изглеждаха като трезори с поставен знак за високо напрежение.

И тогава съзря веригата. Проблясваща в черно. Огромна. Погледната отблизо, тя изглеждаше като ланец на петдесетметров мачо-великан. Спокойно можеше да си провре ръката между брънките ѝ и със сигурност се нуждаеше от дузина ръце, за да повдигне и една-единствена от тях.

— Седемдесет тона — каза Бонхьофер и потупа стоманеното чудовище сякаш бяха на опознавателна обиколка.