Мартин си спомни за двойно подчертаното понятие върху дъската в кабинета на Герлиндс.
— Какво, по дяволите, е Бермудска палуба? — направи той грешката да попита, давайки на старата дама възможност, от която тя веднага се възползва.
— Веднага ще ви обясня. Но преди това един контравъпрос: защо момичето бе скрито?
— Една конфискация на кораба струва милиони — каза Мартин и посочи към вратата. — Моля ви, госпожо Добковиц…
— И сериозно ще застраши сделката с чилийския инвеститор. Но рано или късно ФБР и без това ще цъфнат на кораба.
— Но не и ако момичето отново изчезне.
— О, да. Естествено, тя отново ще изчезне. Но едва след като могат да представят на властите добре завъртяна история, която да потули истината.
— Нещо подобно вече чух и от капитана — измърмори Мартин, за съжаление, достатъчно високо.
— Бонхьофер? — изкряка Герлинде развълнувано. — И думица не му вярвайте, този е вътре в играта! Ще ви кажа какво мисля — никой няма намерение да убива момичето. Просто бедното дете трябва да се върне възможно най-бързо отново там, където е било, и то по начин, който да не накара властите да претърсят целия кораб.
— И как трябва да стане това? — попита Мартин, на когото му бе станало любопитно.
— Като представят на властите фалшив извършител и фалшиво скривалище, за да ги отклонят от истинския извършител и от истинското скривалище.
— И защо дружеството ще си прави този труд?
Мартин свали ботушите си с надеждата, че това е достатъчно красноречив намек. Ако и това не помогнеше, щеше да се принуди собственоръчно да изхвърли старицата от каютата си.
— Защото истинската търговска цел на
Тя измъкна изпод седалището си купчина листове в прозрачна папка.
— Точно това е темата на книгата, върху която от години работя с Грегор. — Герлинде навлажни пръст и след кратко прелистване издърпа една страница, която подаде на Мартин. — Прочетете последния абзац!
Бос, с разкопчана риза, той взе листа. Подозираше, че всяко едно противопоставяне от негова страна щеше да му струва много повече време, затова зачете на глас:
— Бермудска палуба — завърши Герлинде рецитала на Мартин с подчертано заплашителен тон. — Това е роман с автобиографични нотки. Направих главната героиня малко по-млада.
— Е, питайте ме.
— Какво?
— Какво се случва на палубата?
— Честно да ви кажа, просто искам да…
— Трафик на хора — отговори си Герлинде сама. — Само не съм сигурна дали пасажерите изчезват против волята си, или си плащат за това.
— Плащат?
Мартин се засмя и тръгна към банята, след като тя не даде никакви признаци, че заедно с Шала ще напуснат каютата.
— Хич не ми въртете очи — чу я да казва през затворената врата на банята. — Престъпници, данъчни измамници, бегълци. Има достатъчно много богати хора, които срещу определена сума биха си купили нов живот. Като ченге под прикритие вие знаете това по-добре от всеки друг. И никъде другаде по света човек не би могъл толкова лесно да се изпари във въздуха, както тук, на този кораб.
— Свършихте ли вече? — попита Мартин, който междувременно се бе съблякъл и подсушил.
Вероятно не, защото тя продължаваше да говори през вратата.
— Клиентите плащат едно-две милиончета. Официално изчезването им се обявява за самоубийство. Затова има толкова много случаи, при които човек се пита: „Доброволно да си отнемат живота? Няма логика“. И скептиците имат право, понеже мнимите жертви неофициално се намират на…
— … Бермудската палуба?
— Възможно е. А може би това е държавна програма за защита на свидетели? Тогава със сигурност има и операционна зала с пластичен хирург, който осигурява нова визия на пасажерите.
Мартин поклати глава и си наметна халата.
— И как по-точно включвате Анук в теорията си?
