Пасажер 23 полностью

Чу хрущенето на собствените си кости, когато се намери на пода, сякаш блъснат от метална топка за събаряне на сгради. Опита се да си поеме дъх, но нещо притискаше лицето му. Нещо притискаше цялото му тяло. Усети ритник между краката си. Вълна от болка се надигна от слабините към гръбначния му мозък. Нещо в него се разкъса, главата му се удари някъде (или нещо се удари в главата му), но нямаше сила на света, която да успее да откъсне ръцете му от чатала. Не че от това болката, взривяваща тестисите му, отслабваше и на йота.

Усети, че устните му докосват метална лайстна, вероятно някакъв праг на пода, но той не отвори очите си просто защото нямаше мускул по тялото му, който да може да помръдне, дори този на клепачите. Цялото му тяло се скова.

— Пипнах те! — каза офицерът.

Някъде наблизо се затръшна врата.

Тиаго се обърна странично. От устата му се стичаше слюнка. Огледа се. Опита се да разбере къде го е довлякъл офицерът. Болката не отслабваше, все още стискаше топките му.

Видя крака на столове, матрак, врата. Усети мириса на секретите, които се стичаха от носа му, и затвори отново очи, за да не вижда как повръща. Ала преди да избълва фъстъците, които последно бе ял, челюстите му се разтвориха. Усети специфичен, метален вкус в устата си. Не бе кръв — като дете твърде често му кървеше носът, така че правеше разлика.

Отново отвори очи. Видя над себе си разкривеното от омраза лице на офицера. Усети как цевта на револвера, който бе напъхан в устата му, се плъзга още по-навътре към гърлото.

— Ааааа — изстена Тиаго, което трябваше да означава: „Моля, почакайте. Имам нещо, което трябва да видите“. Оръжието в устата му правеше невъзможно да изрече и една дума.

Оръжието и болката.

Тиаго трескаво търсеше някакъв изход, възможност да се освободи, да се отбранява, но в сценария на убиеца нямаше такава опция.

Без колебание. Без разговор, в който да изясни мотивите си, така че приближаващият спасител да успее навреме да се притече на помощ. Без отлагане, в което жертвата да има възможност да се освободи.

Край. Свърши се.

Тиаго нямаше никаква възможност да покаже на откачения офицер писмото на Лиза и да му обясни колко е важно майката на момичето да го прочете. Или капитанът.

Убиецът не се засмя, не играеше превъзхождащия, който вкусва всемогъществото си, не му остави възможност да се помоли. Дръпна цевта от устата му, прицели се в челото от двайсет сантиметра разстояние и изсъска:

— Ти, гадна педофилска свиня! — и стреля.

— Защо спряхме? — попита Мартин капитана, който тъкмо излизаше от каютата си на път за мостика.

След като най-накрая успя да се освободи от неканените си гостенки (Шала видимо се зарадва, че може да си тръгне, докато Герлинде протестираше), той легна за кратко, но скоро забеляза, че не може да се успокои, докато корабът не е в движение.

Поради това, че генераторите бяха спрели, стабилизаторите не функционираха. Всеки удар на вълните по външната стена отекваше с двойна сила, а клатенето на лайнера бе по-изразено от всякога.

— Профилактика — отговори Бонхьофер, с ръка на бравата на вратата, зад която започваше тесният коридор към мостика.

Мартин не му повярва.

— Профилактика? Посред нощ?

Преди да излезе от каютата се преоблече набързо с дрехите, които вчера бе купил от магазините на кораба. Тъй като не бе имал намерение да остава на Султанът, си бе взел единствено долно бельо и чорапи, и то само за един ден. Сега носеше сива тениска с яка и чифт черни дънки, които трябваше да подвие, тъй като му бяха прекалено дълги. И понеже не успя да си намери обувки, сега стоеше бос пред капитана. Това, че в момента бе сух, дължеше на бързите си реакции — по пътя към Бонхьофер на единайсета палуба едва не се сблъска с един пиян пасажер, който на входа на дискотеката се олюляваше с питие в ръка, светещо на неоновото осветление.

— Сега наистина имам работа — опита се да го разкара капитанът. — Трябва да… — Той отмести ръка от бравата на вратата и махна изтощено, прекъсвайки мисълта си, сякаш съзнаваше, че всички усилия са напразни. — Трябва да направя едно съобщение, но мога да ви го кажа още сега.

— Още един пасажер 23 — предположи Мартин.

Бонхьофер кимна. Тъмните кръгове под очите му изглеждаха като грим. Той докосна наранения си нос, който в момента бе само с лепенка.

— Лиза Щилер. Петнайсетгодишна. От Берлин. Ще пуснем снимката ѝ по бордовата телевизия, в случай че някой я е видял. Била е тормозена по интернет и е оставила прощално писмо.

— Кога? — Мартин завъртя ръка, за да погледне часовника си. Движението така болезнено прониза мускулите на раменете му, че болката в зъбите и главата му се изпари.

— Кога е изчезнала ли? Майката и дъщерята са вечеряли до 21:44 часа, после и двете са се прибрали по каютите. Според бордовия компютър картата на Лиза е била използвана последно в 21:59 часа.

Остава времеви промеждутък от максимум три часа.

А междувременно Султанът бе изминал петдесет морски мили.