Пасажер 23 полностью

— Да спрем? Отново? — От ярост Егор едва се сдържа да не опикае всичко наоколо. Подплашен от избухването на стопанина си, Икарус се промъкна в банята с клепнали уши. — Чилийският ни чувал с пари ще сметне едно самоубийство за лош късмет. Типът е суеверен католик. Най-лошият сорт хора. Ако сега изплува и един труп, нещастникът ще сметне това за зла поличба и ще си прибере чековата книжка по-бързо, отколкото вие ще изречете „затвор“. Все ми е тая как ще го направите, но по дяволите, забавете нещата до подписването на договора!

Егор го изтръска и го изплакна. От спалнята се чу сънливият глас на жена му, но му бе все едно какво иска да каже. Ядосваше се сам на себе си. Всъщност бе решил да не крещи. Това правеха само хора, които не можеха да контролират себе си и живота си. Но след отплаването от Хамбург, не, още от Осло, откакто тази схваната в езика Анук отново се появи от нищото, сякаш някой започна да го замеря с пирожки, пълни с лайна.

Егор се отправи към леглото. Трябваше да мине покрай Икарус, който му хвърли почти ядосан поглед. Той се наведе към кучето и го погали по врата.

— Да, знам. Господарят ти сам си е виновен. Но знаеш ли, Икарус, просто не мога да търпя, когато ме притискат до стената.

Кучето наклони глава, сякаш разбираше всяка дума. Егор се засмя и го потупа с пръст по влажното носле.

— Вайт бе лентяй — прошепна той, да не би да го чуе жена му, която междувременно се бе събудила. — Трябваше да му дам специалния си револвер. — Този, който стреля назад, когато вдигнеш онова лостче. Което той предварително бе направил, преди да връчи оръжието на агресивния идиот. Револверът бе подарък от един боен другар. Специална изработка. Закачка между стари приятели от Чуждестранния легион. Не можеха да свържат оръжието с него. — Разбираш ли, Икарус?

Кучето изпръхтя и Егор прие това за „да“. Той изгаси лампата в банята, а с това и цялостното осветление и отново си легна. Жена му искаше да го погали по ръката, но той я отблъсна от себе си.

Жалко, че Вайт не беше японец. След всеки провал те си правят харакири. Кодекс на честта и така нататък. Можеха да представят така нещата, все едно офицерът по сигурността не е успял да понесе позора, че не е открил самоубилата се хлапачка.

Но кой ще повярва на един швейцарец?

Егор се прозя. Няма нищо по-лошо от това да те стреснат по време на обедната дрямка. Бе уморен като куче. Мислеше си дали не беше грешка, задето остави Вайт да се застреля. Но типът сам си беше виновен. Бе тръгнал на кръстоносен поход срещу онзи… Тиамо… Тиго…? Егор не успя да си спомни името. А и освен това му бе безразлично. Докато очите му бавно се затваряха, той се запита къде ли се подвизаваше сега аржентинският псевдо Казанова, след като само преди броени часове с абсолютна сигурност бе погледнал смъртта в очите.

Даниел затвори телефона и се учуди на реакцията на шефа си. Първо Калинин звучеше уморено, все едно току-що са го събудили. После Егор, изглежда, ни най-малко не бе изненадан, сякаш бе очаквал новината за застреляния офицер. Единствено, когато накрая на разговора избухна, звучеше като себе си.

— Кой знае за това любовно гнездо тук? — попита Шварц, блъскайки се във вратичката на един вграден шкаф. Изглежда, на ченгето не му правеше впечатление присъствието на трупа и надигащата се от него воня, както на капитана. Даниел погледна към заключената врата на каютата. Предпочиташе колкото се може по-скоро да напусне тази воняща дупка без прозорци.

— Почти две хиляди души — отвърна той. — Всички служители и дузина пасажери, които се впускат във ваканционен флирт с персонала.

И не желаят да изживеят приключението в собствената си каюта, понеже там обикновено чака партньорът рогоносец.

— А знае ли се кой е използвал последно каютата? — нещо изпука и металната дръжка на шкафа остана в ръката на Шварц.

Бонхьофер разтърка изтръпналия си врат.

— Не, както казах, официално това помещение не съществува. Следователно гнездото не може да се резервира, няма списъци с посетители или нещо подобно.

— Но все някой трябва да е координирал смяната на спалното бельо и предаването на ключа, нали?

— Да. И отгатнете от три пъти кого подозира в тази дейност ръководството на кораба? — Бонхьофер посочи мъртвия в краката им, без да поглежда към него.

Корабът се клатеше силно и на него му се доповръща. Стомахът му се сви като гайда и изтласка киселинното съдържимо обратно към хранопровода.

Той предложи да проведат разговора някъде другаде, но ченгето тъкмо използва изтръгнатата метална дръжка на вратата като лост, с който да разбие шкафа. Чу се пукащ звук и шперплатовата вратичка увисна на една панта. След малко тя бе напълно изтръгната.

Толкова относно заповедта на Егор да оставят всичко така, както е било.