Болката в главата, която получи след удара, беше от различно естество в сравнение с тези, които в последно време изненадващо го атакуваха. В първия момент му се стори непоносима, после обаче, докато лежеше на земята, отшумя сравнително бързо.
Или поне достатъчно бързо, за да забележи, че нападателят се е надвесил над него и отново замахва, този път с електрошок в ръка. Инстинктивно Мартин го ритна с коляно между краката, но онзи не се огъна, а само леко се преви. Електрошокът се изплъзна от ръката му, при което и двамата започнаха да го търсят опипом по гладкия метален под. Мартин изтегли късата клечка, тъй като мощният удар по слепоочието му все още влияеше на бързината на реакциите му, така че електрошокът, който всъщност бе по-близко до него, отново се озова в ръцете на убиеца. С изненадваща сила, каквато Мартин не очакваше, артериите на врата му бяха стиснати.
Пред очите на Мартин засвяткаха сини светкавици.
Нападателят активира електрошока, който бе само на няколко сантиметра от главата на Мартин, готов да вкара в мускулите му хиляди волтове. Усети влажния дъх на противника в лицето си. Питаше се как е възможно тази слаба, нежна фигура да бъде отговорна за всички престъпления, които са се извършвали на борда на
Нападателят с качулката вече не беше до него, а бе сменил позицията си вероятно за да го наръга с електрошока отстрани, както бе направил и преди това на нудистката палуба. За да го предупреди.
Тими е мъртъв. Следващия път си ти.
Само дето времето на предупрежденията отдавна бе отминало.
Мартин инстинктивно притисна ръце към тялото си и ритна с крак по посоката, в която предполагаше, че е убиецът. Чу ужасяващ вик, последван от пукота на чупещи се кости.
Мартин, който дори не бе докоснал нападателя си, междувременно успя да различи поне с едното си око нечии очертания — тези на убиеца на пода и тези на Елена до него.
Треперейки цялата, тя стоеше с лаптопа в ръка пред безжизненото тяло в подножието на площадката. Главата на убиеца лежеше в червена локва, която бавно се образуваше под качулката.
— Аз… Аз… — Елена дишаше накъсано, ужасена от собствената си постъпка. — Ударих… падна. — Елена избърса с ръкава на халата сълзите си, при което изпусна лаптопа на земята. Посочи към неестествената поза на главата. При падането нападателят бе счупил тила си на стъпалата.
Мартин изпълзя на четири крака до трупа и отметна качулката.
— Не! — изкрещя Елена, чийто ужас при вида на гледката нарасна. До такава степен, че изгуби съзнание и припадна до мъртвото тяло. Мартин успя да омекоти удара, като положи ръка под главата ѝ. Напипа пулса. Бе ускорен, но равномерен.
Напълно различен от този на Шала.
Мартин се обърна към трупа. Вгледа се в широко отворените, напълно безизразни очи.
Макар и да нямаше логика, понеже бе невъзможно този престъпник да е изнасилил Анук — точно пред него, в собствената си кръв лежеше камериерката, която уж бе намерила Анук, ала най-вероятно я бе отвлякла и я бе държала затворена седмици наред. И която, ако Мартин не се лъжеше, бе затворила тук и майката на Анук.
Чийто под от няколко минути насам, докато траеше борбата, вибрираше. Сякаш се движеше.
Мартин стана и залитна към вратата на шахтата. Минаха още десет секунди, докато най-накрая я отвори.
Подът под краката им представляваше тясна площадка, не по-широка от полица за книги. Останалата част вече бе изчезнала в стената. И ако Мартин не бе отворил вратата към входа за персонала, то подът на синия шкаф съвсем щеше да изчезне. Явно така бе задействал някакъв механизъм, който спря отварянето на люка.
Само още един сантиметър и Наоми Ламар нямаше да има на какво да се задържи. Босите ѝ крака стърчаха над ръба. Изглеждаше като плувкиня, която чака стартовия изстрел, за да се хвърли във водата. Мартин бе сигурен, че при следващото поклащане на
— Наоми! — извика Мартин.
Ала тя бе в шок подобно на дъщеря си преди това. Не реагира. А може би въобще не го бе чула, тъй като отдолу бушуваше океанът.
Морска пяна бе полепнала по раздраното ѝ лице. От опърпаната жена, чиято кожа бе покрита с кърваво сини белези, капеше вода. Мартин също бе подгизнал.
— Елате! — Той здраво се захвана за ръба на вратата и със свободната си дясна ръка се протегна опасно напред, колкото се може по-навътре в пресата.
С малко кураж Наоми трябваше да успее да хване ръката му. Но според Мартин тя бе уморена от живота, всичко друго, но не и окуражена. Сякаш не искаше той да ѝ помогне. Не направи и най-малкото усилие да се доближи дори на сантиметър до него. Остана права, като вкаменена, втренчена в пяната, която кипеше под краката ѝ.
— Анук е жива! — извика Мартин.
