Анук отново бе в собствения си свят. Тя механично поставяше крак пред крак и по време на този марш очевидно не усещаше нито ръката на Мартин, който я подкрепяше, нито ръката на Елена, която я водеше. Навън от катедралата, през контролните помещения, нагоре по стълбите, обратно в „Кухнята на ада“, където тя отново си легна, потънала в себе си, ала с отворени очи, вперени в тавана. Стоически, с неподвижно лице, без да отговори на нито един от въпросите, с които Елена и Мартин я засипваха.
—
—
—
Тъй като Елена не можеше повече да се държи на краката си, Мартин я придружи до болничната ѝ стая, където двамата седнаха един срещу друг на малка масичка.
Телефонът му, който той действително намери в банята, лежеше върху матовия плот до затворения лаптоп, с който Елена му бе спасила живота. На единия му ръб все още имаше кръв. Там, където компютърът бе ударил челото на Шала.
Като цяло Мартин не гореше от желание да се срещнат с капитана. Новините, които му носеше, бяха смазващи. И понеже Шала бе мъртва, а и Наоми едва ли бе оживяла след падането, при влизане в пристанището на Ню Йорк нищо друго не можеше да се направи, освен Анук отново да бъде затворена и разпитана. Първото вече бе сторено. Второто по всяка вероятност бе безнадеждно.
Освен това двамата с Елена имаха нужда от още малко време, за да си изяснят всички въпроси, които напираха в тях, откакто им стана ясно кой стои зад отвличането на Анук и изтезанията на Наоми. Не можеха да навържат нещата. Още при отговора на въпроса как Анук би могла да бъде изнасилена от жена обясненията им рухваха.
При откриването на истината им помогна именно оръжието, което бе отнело живота на убиеца.
Мартин го бе отворил без големи очаквания, от чисто любопитство, задавайки си въпроса защо Шала го мъкнеше в кофа, когато го нападна. Предполагаше, че най-вероятно е повреден след удара и падането на земята. Ала лаптопът функционираше безупречно. Когато екранът се включи, Мартин се натъкна на смущаващата размяна на писма между насилник и жертва. На пръв поглед изглеждаше така, сякаш Шала и Наоми са водили перверзно воайорски разговори.
— Искала е майката на Анук да признае най-лошото, което някога е правила през живота си.
— Защо? — изграчи Елена. Звучеше така, сякаш е викала с цяло гърло на някой рок концерт. Шокът предизвикваше странни неща. Фактът, че е виновна за смъртта на друг човек, пък по всяка вероятност бил той и психопат, бе отпуснал езика ѝ, но пък бе раздразнил гласните ѝ струни.
— Защото Наоми е можела да умре едва тогава, когато Шала бъде доволна от признанията ѝ.
Мартин, който бе прелистил началото на текста, предаде накратко на Елена признанията на Наоми.
— Велики боже! Има ли причина Шала да постъпи така?
— Да, има.
Той почука с пръст по монитора.
— Наоми е попитала Шала коя е. Тя е отговорила първо малко завоалирано в стила на приказките и е разкрила някои неща, които Наоми не е могла да разгадае. После Шала става по-конкретна. Ето тук.
Мартин прочете на глас съответния пасаж.
Бях на единайсет години, когато за първи път ме насилиха. Баща ми често пътуваше служебно — бе директор на пакистанска фирма за електроника, която по-късно бе купена от Майкрософт. И така, когато бях дете, баща ми прекарваше повече време по самолетите, отколкото при мен вкъщи. Имах всичко, което едно дете можеше да си пожелае. Къща в охраняем квартал, вечнозелени градини, изолирани от тегобите на обикновените хора, които виждахме единствено когато шофьорът ни поемеше по обиколен път, за да избегне задръстването по пътя към частното ми училище. Можехме да хвърлим поглед през затъмнените стъкла на лимузината към обикновените къщички, в които живееха хора, които никога нямаше да могат да си позволят телефоните и компютрите, произвеждани от баща ми.
Моят тийнейджърски живот се състоеше от часове по балет, голф, английски. И секс.
Или „гушкане“, както го наричаше майка ми.
— Майка ѝ? — невярващо го прекъсна Елена. От вълнение бе прехапала долната си устна.
— Да — потвърди Мартин. — Както изглежда, не бащата е бил този, който е насилвал Шала.
