Пет мили полностью

Можеше да се каже, че по-скоро изпаднах в безсъзнание, отколкото, че заспах, и когато се събудих, беше непрогледен мрак. Отне ми няколко минути, докато осъзная къде се намирам, тъй като очаквах да се събудя в леглото на Дорнан с ръката му покровителствено обвита около мен. Но вместо това слънцето беше изчезнало от живота ми за момента, а някой ме беше покрил с едно от онези тънки одеяла, които бяха целите на малки дупчици. Повдигнах се бавно, спомняйки си къде се намирам — в луксозна хотелска стая с празен стомах и солидна мъжка фигура, която се беше облегнала на парапета на терасата. Станах от леглото, а пръстите на краката ми потънаха в пухения килим на пода. Чувството беше превъзходно. Разтривайки замъглените си очи, се отправих към терасата, потръпвайки от нощния бриз, който караше фините, прозрачни завеси да се развяват на течението. Пристъпих с единия крак на балкона, почуквайки леко по отворената плъзгаща врата, за да се убедя, че няма да го стресна.

Той се обърна и се усмихна с нежна усмивка, която накара сърцето ми да се свие.

— Добър вечер — каза Елиът, — или май трябва да кажа добро утро?

Отместих тъмната си, щръкнала коса от лицето и я прибрах в разрошен кок, завързвайки я с ластичката, която носих на китката си.

— Благодаря ти, че дойде — прошепнах. — Знам, че не ти е на път.

— Джулз — отвърна Елиът, — разбира се, че ми е на път. Все пак става въпрос за теб.

Усмихнах се свенливо, обгръщайки се с ръце, за да се предпазя от ниската температура.

— Искаш ли одеяло, или нещо друго? — попита посочвайки стаята.

Поклатих глава.

— Обичам хладината. Сякаш мина цяла вечност, откакто последно усетих студ.

— Поръчах храна — отвърна той. — Да не се стреснеш, когато сервитьорът почука на вратата.

Кимнах с глава, потрепвайки, когато надникнах през парапета на балкона. Този беше висок до гърдите ми и ме караше да се чувствам далеч по-безопасно, отколкото порутената малка стеничка на покрива в жилищната сграда на „Джипси Брадърс“.

— Отне ми малко повечко време да дойда — каза Елиът. — Но и без това беше изпаднала в кома.

— Много работа в студиото? — предположих.

Елиът поклати глава.

— Днес не работихме. Беше денят на Кайла и тати. Ядохме сладолед на пристанището и плувахме на плажа.

Усмихнах се, а бледи спомени за собствения ми баща ме пронизаха отвътре.

Водеше ме да ядем сладолед също. На онова фънки местенце в ретро стил с изглед към пристанището Санта Моника. Един ден някой му се обади, докато седяхме в сладкарницата и ядяхме бананови мелби.

Нареди ми да не мърдам от мястото си и ме остави сама. Трябва да съм била на шест или седем годинки, защото всичко, което си спомнях, бе как жената зад бара ме попита на кой може да се обади да ме вземе.

Разбира се, нямаше на кой. Ако не беше баща ми, щях да съм никоя.

В крайна сметка се върна. Сладкарницата беше затворила, а жената се беше заела да чисти, да бърше плотовете и да брои оборота за деня, докато слънцето се снишаваше бавно на хоризонта, преди да изчезне напълно.

Когато баща ми се върна покрит с кръв и мръсотия, плати на жената да не се обажда в полицията.

От тук нататък нищо не беше същото, тъй като след този ден случки като тази имаше постоянно.

Животът се промени, нещата се усложниха и станаха по-мрачни и насилствени.

Баща ми спря да се усмихва, майка ми започна да се друса по̀ начесто, а чичо Дорнан стана толкова ужасяващ, че започнах да го отбягвам напълно.

— Джулз? — Гласът на Елиът прекъсна мислите ми. — Какво има?

Присвих рамене и го погледнах с онзи любящ поглед, запазен единствено за него.

— Мислех си за момента, в който те видях с нея — казах, усмихвайки се тъжно. — Гледката беше невероятна.

— Не бих отказал бавачка — пошегува се той. — Бива ли те в игрите с кукли Барби?

Засмях се.

— Добра съм в рязането на косите им.

— Значи не съм само аз — отвърна той. — Въпреки че предпочитам да ги шаря с неприлични татуси, преди да върна малката при майка й.