— Уау — Напълно брилянтно. Започнах да разбирам. — Така горивото ще играе ролята на катализатор, нали? — попитах развълнувано.
— Да, точно така — отвърна той, взимайки телефона обратно.
Загледах се в редицата от мобилни апарати, когато ме осени още една мисъл.
— Няма ли найлоновите пликове да се разтопят в резервоарите?
Той кимна.
— Ще увия всичко с това. — Повдигна едно парче от нещо, приличащо на плътна, матирана пластмаса. — Използват го за облицовка на хеликоптерните резервоари. Бензинът няма да го разяде в продължение на пет хиляди години.
— И… как се очаква да звънна на пет номера по едно и също време? Само не ми казвай, че си достатъчно умен, за да клонираш телефони или нещо от сорта.
— С приложение. — Той спря за момент с опъната самозалепваща лента в ръцете.
— С приложение? — повторих глуповато.
— Да, бейби. — Усмихна ми се дяволито. — Има такова приложение. Има приложения за всичко.
Отново стана сериозен, а лицето му сякаш остаря с години. Изглеждаше толкова уморен, колкото и аз самата се чувствах. И двамата се бяхме превърнали от хората, които бяхме, в износени обвивки. Болеше ме, че причината за стресирания му и уморен вид бях аз.
Побутна един от найлоновите пликове и ме погледна решително.
— Трябва да приключиш започнатото — каза категорично.
— Знам — прошепнах.
— Действай тогава.
Няколко часа по-късно и един катастрофален урок по детониране на бомби, Джейс ми се обади. Беше посред нощ и двамата с Елиът отдавна бяхме заспали всеки в собствено легло. Отчаяно исках да легне до мен, както правеше преди, да ме гали по косата и да ми шепне, докато заспа, но знаех, че нямаше да се случи. Беше му дошло до гуша от мен и ми беше прекалено сърдит, за да направи подобно нещо. Затова спахме отделно, един до друг, в две еднакви легла.
Изключих звука на телефона си и запристъпвах тихо към балкона. Затваряйки вратата внимателно зад мен, отговорих на обаждането.
— Хей — прошепнах и се облегнах на високия парапет.
— Стигна ли вече Фиджи? — попита Джейс.
— Не — отвърнах. — В другия край на града съм. Безопасно ли е да се върна?
Той се засмя.
— Сигурна ли си, че не искаш просто да избягаш с татуировчика?
— Не е каквото си мислиш — запротестирах. — Мога ли да дойда вече?
— Ченгетата най-накрая си заминаха — каза той. — Тъкмо ще се прибирам. Утре е важен ден.
— О, така ли? — попитах с явно любопитство. — В какъв смисъл „важен“ ден?
— Сутринта тръгваме за Тихуана — отвърна. — Отвъд границата. Имаш ли паспорт?
— Не — изрекох, а стомахът ми се сви. Е, имах няколко фалшиви паспорта, но нито един от тях не беше с името на Сами.
— Е, нищо — каза той. — Изглежда ще останеш от едната страна докато ние сме от другата.
— Какво искаш да кажеш? Защо изобщо ще идвам някъде?
— Баща ми е убеден, че някой в клуба ти има зъб. Мисля, че това са пълни глупости, но след инцидента с кокаина няма намерение да те изпуска от поглед.
Начинът, по който го каза, и с всичките подробни обяснения беше достатъчно красноречив. В този момент, усещайки тъпа болка в гърдите, разбрах, че ме лъжеше.
Кръвта ми кипна, а краката ми омекнаха като желе.
— Сигурен ли си, че не си ти този, който иска да ме държи под око? — попитах аз.
Имаше кратка пауза от другата страна на слушалката, след което той проговори отново.
— Има ли някакво значение? Кажи ми само откъде да те взема утре.
— Баща ти не иска да се прибирам веднага? — попитах смаяна.
— Баща ми е зает да се занимава с бъркотии — отвърна Джейсън уморено. — Давам ти шанс да се измъкнеш, Саманта. По дяволите, давам ти пет часа да изчезнеш от Ел Ей.
Обърнах се и прилепих челото си за стъклото, наблюдавайки как гърдите на Елиът се повдигат и спускат, докато спи.
— Няма да ходя никъде — отвърнах.
— Ще ти звънна в осем — каза и затвори.
Оставих Елиът да спи до шест, след което го събудих. В продължение на два часа, докато закусвахме яйца и бекон от румсервиза, той ме просветляваше какво точно трябва да направя, показвайки ми как да използвам приложението, с което щях да звънна на петте телефона едновременно.
След това, тридесет секунди по-късно, бомбите щяха да избухнат, задействайки верижна реакция, която щеше да се погрижи всеки, който кара един от моторите с експлозив, да отпътува към една пламенна и сигурна смърт.
Включително и Дорнан.
След като Елиът си тръгна от хотела, малко преди Джейс да ми звънне, прекарах известно време на балкона, наблюдавайки как градът започва да се събужда и как оживените улици на Ел Ей започваха да се задръстват от коли.
В този момент се разревах, защото бях сама, без нищо на този свят, като изключим шестте бомби, които си стояха невинно върху масичката за кафе. Разплаках се, защото, въпреки че нещата не се случваха, както бях замислила, и въпреки че нямаше да се насладя индивидуално на всяка една смърт, най-накрая всичко щеше да приключи.
