Комендантът не каза нищо и чужденецът си тръгна. Дори и Илия да бъде убит, градоначалникът сигурно ще настоява на своето. Комендантът се закле пред самия себе си да убие градоначалника, ако нещата стигнат дотам, а след това да се самоубие, за да не бъде свидетел на гнева на боговете.
В никакъв случай нямаше да позволи народът му да бъде предаден заради някакви пари.
— Върни ме в земята на Израил, Господи — молеше се Илия всеки следобед, вървейки из долината. — Не позволявай сърцето ми да бъде пленено и да остане завинаги в Акбар.
И подобно на пророците, които бе виждал като дете, започна да се удря с бич всеки път, когато помислеше за вдовицата. Гърбът му се разрани и цели два дни той изпадна в трескаво бълнуване. Когато се събуди, първото нещо, което съзря, бе лицето й. Тя лекуваше раните му, като ги мажеше с мехлем и зехтин. И тъй като нямаше сили да слиза в трапезарията, тя му носеше храна в стаята.
След като се оправи, Илия отново тръгна из долината.
— Върни ме обратно в земята на Израил, Господи — повтаряше той. — Сърцето ми вече е в плен на Акбар, но тялото ми все още може да тръгне на път.
Появи се един ангел. Не беше Ангелът Господен, когото той бе видял на върха на планината, а този, който бдеше над него и с чийто глас бе свикнал.
— Господ чува молбите на хората, които искат да забравят омразата, но е глух за тези, които искат да избягат от любовта.
Всяка вечер тримата се хранеха заедно. И както Господ бе обещал, брашното в делвата не свършваше, нито пък дървеното масло в гърнето.
Рядко разговаряха, докато вечеряха, ала веднъж момчето попита:
— Какво значи пророк?
— Човек, който продължава да чува същите онези гласове, които е чувал като дете. И все още вярва в тях. По тоя начин може да узнае какво мислят ангелите.
— Знам за какво говориш — каза детето. — Аз имам приятели, които никой освен мен не може да види.
— Никога не ги забравяй, дори и възрастните да твърдят, че това е глупост. Така ти винаги ще знаеш какво иска Бог.
— И ще виждам бъдещето като гадателите на Вавилон — рече момчето.
— Пророците не виждат бъдещето. Те само предават думите, които Господ им внушава в настоящето. Аз самият също не знам кога ще се завърна в моята страна. Той няма да ми каже, преди да настъпи моментът.
Очите на жената помръкнаха. Да, някой ден той щеше да замине.
Илия вече не призоваваше Господа. Беше решил да отведе със себе си вдовицата и сина й, когато дойде време да напусне Акбар. Не искаше да им казва нищо, преди да удари часът.
Възможно бе тя да не иска да тръгне. Възможно бе дори да не е забелязала чувствата му. Та нали и на него самия му трябваше доста време, за да разбере. Той щеше да се посвети изцяло на прогонването на Иезавел и на възстановяването на Израил. Умът му щеше да е твърде зает, за да мисли за любов.
„И няма да позволи животът ми да изгуби смисъл“, довърши със собствени думи Илия.
Един следобед Илия се върна вкъщи по-рано от обикновено и завари вдовицата седнала на прага на вратата.
— Какво правиш?
— Няма какво да правя — отвърна тя.
— Тогава се научи на нещо. Напоследък много хора се отказаха да живеят. Не се отегчават, не плачат, просто стоят в очакване да мине времето. Те не приеха предизвикателствата на живота и животът повече не им отправя предизвикателства. Ти рискуваш да станеш като тях. Съпротивлявай се, посрещни смело това, което ти поднася животът, не се отказвай.
— Животът ми отново придоби смисъл — рече тя, като сведе очи. — Откакто ти пристигна.
За частица от секундата той усети, че би могъл да излее сърцето си пред нея. Но реши да не рискува — тя сигурно имаше предвид нещо друго.
— Започни да вършиш нещо — каза той, за да промени темата. — Така времето ще ти бъде съюзник, а не враг.
— Какво бих могла да науча? Илия се замисли.
— Бибълското писмо. Ще ти бъде от полза, ако някой ден решиш да пътуваш.
Жената реши да се посвети телом и духом на това занимание. Никога не бе мислила да напуска Акбар, но думите му я накараха да предположи, че той може би възнамерява да я отведе със себе си.
И тя отново се почувства свободна. Отново започна да става в тъмни зори и да се усмихва, когато върви по улиците на града.
— Илия все още е жив — каза комендантът на жреца два месеца по-късно. — Ти не успя да организираш убийството му.
— Няма нито един мъж в Акбар, който да иска да изпълни тази мисия. Израилтянинът утешава болните, посещава затворниците, храни гладните. Когато трябва да бъде разрешен спор между съседи, прибягват до него и всички приемат това, което той отсъжда, защото е справедливо. Градоначалникът го използва, за да увеличи собствената си популярност, но никой не си дава сметка за това.
— Търговците не искат война. Ако градоначалникът стане дотолкова популярен, че да успее да убеди народа в предимствата на мира, никога няма да можем да изгоним аси-рийците оттук. Илия трябва да бъде убит незабавно.
