— Нашият патрул успя да залови вражески шпионин! — изрече новодошлият, плувнал в пот. — И сега го водят насам!
Тълпата се раздвижи неспокойно — за пръв път щеше да присъства на подобен процес.
— Смърт! — изкрещя някой. — Смърт на враговете!
Всички присъстващи одобриха с викове предложението. За миг новината обиколи целия град и площадът се изпълни с хора. На Илия му бе много трудно да издаде присъди за останалите случаи, тъй като често бе прекъсван с настоявания чужденецът по-скоро да бъде изправен пред тях.
— Не съм аз този, който трябва да го съди, а властите на Акбар — отвръщаше той.
— Какво търсят тук асирийците? — питаше някой. — Не виждат ли, че живеем в мир от много поколения насам!
— Защо искат водата ни? Защо заплашват града ни? — крещеше друг.
През последните месеци никой не се осмеляваше да спомене публично за присъствието на врага. И въпреки че всички виждаха как на хоризонта изникват все повече шатри, въпреки че търговците настояваха да бъдат започнати преговори за мир, народът на Акбар не искаше да повярва в заплахата от чуждо нашествие. Като се изключат редките набези на малобройни племена, които бързо биваха отблъснати, войните съществуваха само в паметта на жреците. Те споменаваха за народа на някаква страна, наричана Египет, която разполагала с много коне и бойни колесници, а боговете й имали външността на животни. Но всичко това се бе случило много отдавна и Египет вече не беше между силните държави, а воините с тъмна кожа, говорещи на странен език, се бяха върнали в родната си земя. Сега жителите на Тир и Сидон владееха моретата и разпростираха империята си по света. Макар и да бяха опитни воини, те бяха открили нов начин на воюване — търговията.
— Защо всички са толкова нервни? — обърна се градоначалникът към Илия.
— Защото разбират, че нещо се е променило. И ти, и аз знаем, че отсега нататък асирийците могат да атакуват всеки момент. И ти, и аз знаем, че комендантът лъже за броя на вражеската войска.
— Да не е луд да каже на някого истината! Нали по тоя начин ще всее паника!
— Всеки човек усеща кога е в опасност и започва да реагира по странен начин, да предчувства, да долавя нещо във въздуха. И започва да се самозаблуждава, защото мисли, че няма да може да се справи с положението. Те също се самозалъгваха досега, но винаги идва момент, в който трябва да застанем лице в лице с истината.
Пристигна жрецът и нареди:
— Трябва да отидем в двореца и да свикаме Съвета на Акбар. Комендантът вече тръгна натам.
— Не прави това — каза тихо Илия на градоначалника. — Те ще те принудят да сториш нещо, което не искаш.
— Хайде да вървим — настоя жрецът. — Хванали са един шпионин и трябва да вземем спешни мерки.
— Съди го пред народа — подшушна Илия на градоначалника. — Хората ще застанат на твоя страна, защото искат мир, въпреки че сега говорят за война.
— Доведете тук този човек! — заповяда градоначалникът, при което множеството нададе радостни възгласи: то също щеше да присъства на Съвета.
— Не можем да го съдим тук! — рече жрецът. — Въпросът е деликатен и трябва да го решим на спокойствие. Чуха се викове и дюдюкания в знак на протест.
— Доведете го тук — повтори градоначалникът. — Той ще бъде съден на този площад, пред народа. Щом се трудим всички заедно, за да превърнем Акбар в цветущ град, заедно ще разискваме това, което ни заплашва.
Решението бе посрещнато с ръкопляскания. Появиха се група финикийски войници, които влачеха полугол мъж, целият о кървавен. Изглежда, че доста го бяха били, преди да го доведат тук.
Множеството спря да шуми. Тежка тишина се възцари над скамейките. Чуваха се само грухтенето на прасетата и виковете на децата, които играеха на другия край на площада.
— Защо сте се отнесли така с пленника? — извика градоначалникът.
— Той се съпротивляваше — отвърна един от стражите. — Твърдеше, че не бил шпионин, а бил дошъл тук, за да говори с вас.
Градоначалникът нареди да донесат три стола от двореца, в който живееше. Подчинените му донесоха и плаща на Справедливостта, който той намяташе винаги когато се събираше Съветът на Акбар.
Той и жрецът седнаха. Третият стол беше за коменданта, който още не беше пристигнал.
— Откривам Съвета на Акбар. Нека старейшините се приближат.
Няколко възрастни мъже ги наобиколиха и застанаха в полукръг зад тях. Това бе Съветът на старейшините. Навремето тяхното мнение бе зачитано, а решенията им — изпълнявани. В днешно време обаче този съвет имаше само представителна роля. Старейшините бяха тук, за да се съгласят с това, което реши управляващият на Акбар.
След като бе отправена обичайната молитва към боговете от Петата планина и бяха изредени имената на някои древни герои, градоначалникът се обърна към пленника.
Какво искаш от нас? — попита го той.
Мъжът не отговори. Гледаше го така, сякаш е равен нему.
— Какво искаш от нас? — повтори градоначалникът. Жрецът го докосна по ръката.
— Трябва ни преводач. Той не говори нашия език.
