Жрецът посочи Петата планина, чийто връх както винаги бе забулен в облаци.
— Боговете няма да позволят страната ни да бъде унищожена от чужда сила. Те ще ни пратят поличба. Нещо ще се случи и ние ще се възползваме от предоставената ни възможност.
— Какво ще се случи?
— Не знам. Но ще следя внимателно поличбите. Недей да съобщаваш повече точния брой на асирийските воини. Когато те попитат, отговаряй, че съотношението на нашествениците е четири към един. А през това време продължавай да обучаваш войската си.
— Но защо да го правя? Ако съотношението стане пет към един, сме загубени.
— Нищо подобно: тогава силите ще бъдат равни. И когато започне битката, ти няма да се сражаваш срещу малочислен неприятел и никой няма да те помисли за страхливец, който се възползва от това, че врагът му е по-слаб. Войската на Акбар ще влезе в бой с противник, който ще бъде също толкова могъщ, и ще го победи, защото стратегията на нейния пълководец е по-добра.
Тези думи поласкаха самолюбието на коменданта и той прие предложението. От този ден започна да крие сведенията от градоначалника и от Илия.
Изминаха още два месеца и една сутрин броят на асирийските воини надвиши петкратно този на защитниците на Акбар. Врагът можеше да атакува всеки момент.
От известно време Илия подозираше, че комендантът лъже относно силата на неприятеля, но това беше в негова полза. Когато нещата достигнеха до критичната си точка, щеше да му е по-лесно да убеди населението на града, че единственият изход е мирът.
Размишляваше върху това, докато вървеше към площада, където веднъж на седем дни помагаше на жителите на Акбар да разрешат споровете помежду си. Обикновено ставаше дума за незначителни неща: скарвания между съседи, старци, които отказваха да си плащат данъците, търговци, които смятаха, че са били излъгани в сделките…
Градоначалникът също бе тук. Имаше навика да идва понякога, за да види как Илия раздава правосъдие. Вече нямаше и следа от неприязънта, която изпитваше към него в началото. Бе открил, че израилтянинът е мъдър човек, който се старае да разреши проблемите още преди да са изникнали, макар и да не вярваше в духовното и да се боеше от смъртта. В много случаи градоначалникът бе използвал властта си, за да придаде на решенията на Илия силата на закони. Понякога не беше съгласен с присъдите му, но с течение на времето разбираше, че израилтянинът е бил прав.
Акбар се превръщаше в един от най-добре организираните финикийски градове. Градоначалникът бе създал една по-справедлива система на облагане с данъци и бе благоустроил улиците на града. Освен това умееше разумно да разпределя печалбите от таксата върху стоките. По едно време Илия бе поискал от него да забрани на народа да пие вино и бира, тъй като повечето от случаите, в които му се налагаше да се произнесе, бяха свързани с побоища от страна на пияни. Градоначалникът му бе казал, че е нормално да се случват такива неща в един голям град. Традицията гласеше, че боговете са доволни, когато хората се забавляват в края на деня, след усилна работа, и затова закрилят пияните.
А и областта бе прочута с това, че тук се произвеждаше едно от най-хубавите вина в света. Ако собствените й жители не вкусваха от напитката, чужденците щяха да се усъмнят в качествата й. Илия прие решението на градоначалника и накрая се съгласи, че когато хората са весели, работят по-добре.
— Не е необходимо да хвърляш толкова усилия — каза му един ден градоначалникът, като видя, че Илия се приготвя за работа. — Достатъчно е като мой помощник в управлението да ми даваш съвети.
— Тъгувам по родината си и искам да се върна там. Когато съм зает с нещо, се чувствам полезен и забравям, че съм чужденец — отвърна той.
„А и така успявам да обуздая любовта си към нея“, помисли си Илия.
Когато съдеха някого на площада, скамейките винаги бяха пълни с хора. И тоя ден започнаха да пристигат старци, които вече не можеха да работят на полето и идваха, за да ръкопляскат или пък да изразят несъгласие с присъдите на Илия. Други бяха пряко засегнати от проблемите, които щяха да бъдат разглеждани, било защото бяха станали жертва, било защото щяха да имат полза от решението. Идваха също много жени и деца, които нямаха друга работа и искаха да си запълват времето.
Илия започна да разглежда възникналите проблеми.
Първият случай бе следният: един пастир бе сънувал, че близо до египетските пирамиди има скрито съкровище, и му трябваха пари, за да стигне дотам. Илия никога не бе ходил в Египет, но знаеше, че е много далеч. Отговори на пастира, че съгражданите му трудно биха се съгласили да му набавят тези средства, но ако той самият е готов да продаде овцете си и да плати цената на своя сън, сигурно ще открие това, което търси.
След това излезе някаква жена и каза, че иска да научи тайните на израилтянските магии. Илия й обясни, че не е магьосник, а само пророк.
И тъкмо когато се опитваше да намери приемливо разрешение за случая, в който някакъв земеделец проклел жената на друг, един воин си проправи път през множеството и се обърна към градоначалника.
