— Видях лицето му, когато излезе — поклатих глава аз. — Беше уплашен и дълбоко разтърсен. Очевидно не е очаквал да открие труп.
Мастърс свали крака от масата, почеса се по брадичката и извади от папката фотокопие на полицейския рапорт.
— Започни с това, а аз веднага се връщам.
Напусна стаята, без съмнение за да си поговори с човека, който ме наблюдаваше с помощта на камерата, скрита в ламперията вдясно от мен. Прочетох половин страница от рапорта, преди да се върне Мастърс. Не беше сам.
— Здрасти, Кели.
Винс Родригес беше облечен в кафяв италиански костюм, раирана риза и масленозелена вратовръзка. На китката му блестеше златен часовник, а под мишницата си носеше още една дебела кафява папка. Остави я на масата и се настани вдясно от мен.
— Детектив Родригес — промърморих аз и му предложих профила си. — Така съм особено хубав, нали?
— Млъквай, Кели.
Каза го Мастърс, който се тръшна на стола и си наля чаша кафе от термоса, който носеше със себе си. Не се засегнах, че не предложи и на мен, защото отдавна познавах вкуса на полицейското кафе.
— Хвърли ли едно око на заключението от аутопсията? — попита Родригес и се залови да разопакова папката пред себе си.
— Още не съм. Защо не ме запознаеш с най-същественото в него?
— Вода в белите дробове. Тоя Брайънт е успял да се удави, неизвестно как.
— Означава ли това, че пясъкът е попаднал в устата му след смъртта?
Родригес кимна и зае позиция срещу мен.
— Най-вероятно го е направил убиецът. Нямаме представа защо. А сега ми кажи какво знаеш за големия пожар в Чикаго, Кели.
— Големия пожар?
— Аха.
Родригес отвори плик от кафява хартия с надпис ИСТОРИЯ и започна да чете:
— Започнал е през нощта на осми октомври 1871 година. Горял е в продължение на два дни, унищожавайки почти целия град. Изгорели са повече от седемнайсет хиляди сгради.
Хвърлих поглед към Мастърс, който само сви рамене. Родригес продължаваше да чете:
— Огънят е тръгнал от номер 137 на Ист Дековън Стрийт, където днес се намира академията на „Чикаго Файър“. През 1871 година там се е намирал домът на някоя си Катрин О’Лиъри. Твърди се, че пожарът е тръгнал от нейния обор. Години наред се приемаше, че кравата й ритнала фенера, който подпалил сеното, и станала белята. Но днес нещата се разглеждат по различен начин.
— Искаш да кажеш, че кравата не е ритнала фенера?
Този път Родригес погледна Мастърс, който изпука кокалчетата на пръстите си и изръмжа:
— Нали ти казах, че не знае. А дори и да знаеше, то пак си е нищо.
Детективът беше прав. Не знаех почти нищо за пожара през 1871 година. Което не ми попречи да демонстрирам обратното.
— Къщата на „Хъдсън“ е оцеляла от пожара — рекох. — А вие виждате някаква връзка.
На лицето на Родригес се появи тънка усмивка, ръката му се стрелна напред с дланта нагоре. Мастърс бръкна в джоба си и му подаде две двайсетачки.
— Казах му, че и ти непременно ще я видиш, — доволно обяви Родригес, докато прибираше парите.
— Което не означава нищо — отбелязах аз.
— Ама си я видял, точно както и ние — държеше на своето Родригес. — Само десетина къщи са оцелели след големия пожар от 1871 година. А след повече от сто години намираме труп в една от тях. На човек, който между другото се оказва експерт по пожарите.
— Случайно съвпадение? — попитах аз.
Родригес поклати глава и издърпа лист хартия от папката.
— Има и още нещо — промърмори той. — От къщата липсва една-единствена вещ: оригиналното издание на „История на големия пожар в Чикаго“, написана през 1886 година от Тимъти Шийхан. — Ръката му завъртя листа, за да мога да прочета написаното.
— Нямаме представа дали книгата има някаква връзка със случая — промърмори Мастърс.
— А вие двамата потулвате всичко това по нареждане отгоре, а? — изгледах ги последователно аз.
Родригес само кимна.
— Ти много добре знаеш какво ще стане, ако тези материали попаднат в ръцете на пресата — промърмори Мастърс.
— Някакъв интерес от страна на петия етаж?
— Защо питаш? — вдигна глава Родригес.
— Може би точно оттам ви подпалват задниците — усмихнах се аз. — Извинявам се, ако съм ви засегнал.
Мастърс се приведе напред, увисналите му като на булдог бузи се наляха с кръв. Грозна гледка. Но нямаше как да бъде друга.
— Край на глупостите, Кели! — изръмжа той. — Разкажи нещо за клиента си. Най-вече за интереса му към Джони Удс.
Не очаквах, че това име ще излети от устата на Мастърс. Явно ми е проличало, защото в очите му се появи триумф.
— Значи знаеш за Джони — промърморих.
— Ние знаем — натърти Родригес. — Но не разбираме нищо.
Оказах се на течение, а приятелите ми ченгета прекрасно го знаеха. По всичко личеше, че ключът към цялата работа е именно Джони Удс. Фактът, че е приближен на кмета, представяше нещата в съвсем различна светлина. Мастърс и Родригес искаха отговори. Аз разполагах с купища, но проблемът беше, че нито един от тях не можеше да се нарече добър.
— Какво ви е известно за мен и Удс?
— Разпитвал си за него — отвърна Родригес.
Пред очите ми се мярна физиономията на Фред Джейкъбс, после изчезна. Би трябвало да се досетя.
— Добре, разпитвах. Но нещата са лични.
