— Лични ли? — вдигна вежди Мастърс. — В такъв случай са ясни. Искаш да кажеш, че Джони Удс няма нищо общо с вчерашната ти поява на Хъдсън Стрийт номер 2121.
Ъгълът, в който бях натикан, започна да става все по-тесен.
— Не казвам това.
Мастърс стана от стола и сключи длани на темето си.
— Май трябва да вземем показанията на този човек, Винс.
— Мисля, че няма да се наложи — отвърна Родригес и спря поглед върху мен. — Можем да получим каквото ни трябва и без да го притесняваме. Нали, Кели?
— Ще ви кажа каквото знам — отвърнах. — Но при условие да не споменавате името на клиента ми.
Родригес погледна Мастърс, който сви рамене, а после се усмихна.
— Нямаш никакви проблеми, Кели — промърмори той. — Стига мисис Удс да не е нашият убиец.
— Майната ти, Мастърс!
— Значи такава била работата!
Има дни, в които просто няма как да спечелиш. А когато си на територията на чикагските ченгета, повечето дни са такива.
— Да — кимнах с въздишка аз. — Съпругата на Удс ме помоли за помощ и това беше причината да го проследя до къщата на Хъдсън Стрийт. Исках само да си поговорим, да го попитам как я кара. Удс позвъни на вратата. Никой не му отвори. Огледа се и позвъни втори път. После бутна вратата и влезе.
Родригес си водеше бележки, а въпросите остави на Мастърс.
— Насили ли вратата?
— Не. По всяка вероятност е била открехната. Само я бутна и тя се отвори. Вече споменах, че беше нервен.
— После?
— Влезе в къщата. Появи се отново след по-малко от минута. Пребледнял, с изцъклени от страх очи. Изтича покрай мен, но не ме забеляза. На ъгъла хвана такси и изчезна.
— След което ти влезе в къщата — рече Родригес.
— Да. Влязох и видях трупа. Тръгнах си, без да пипам нищо.
Разпитът се проточи още известно време. Детайли относно положението на тялото, подробности за обзавеждането. После отново се върнаха към Джони Удс вероятно за да проверят колко лъжи мога да им предложа. Не беше трудно. Когато не си направил нищо и почти през цялото време казваш истината, никога не е трудно. Най-накрая останаха доволни. Разбира се, без да получат отговор на най-важния въпрос.
— Но какво е търсил там Удс? — зададе го Родригес.
— Нямам идея.
Детективът вдигна срещу мен фотокопие от корицата на книгата, написана от Тимъти Шийхан.
— Случайно да си я зърнал там?
Поклатих глава.
— А Джони да е държал в ръце нещо подобно?
— Не видях такова.
— Ти някога говорил ли си с него за съпругата му? — попита Мастърс.
— Какво знаеш за тях?
— Един-два пъти ни повикаха на адреса. Семейни скандали.
— Нека отгатна — рекох. — Никой не е написал рапорт, нали?
— Джанет Удс помоли да не пишем нищо и ние удовлетворихме желанието й.
— Май ще се окаже, че знаете за клиентката ми повече от мен — подхвърлих аз, местейки поглед от единия към другия.
— Не беше трудно да отгатнем по какъв начин си замесен, Кели — промърмори Мастърс и вдигна от масата папката с досието за убийството на Брайънт. — Но както и да е. Не споменавай за това пред Джанет Удс, става ли?
— За кое?
— За къщата на Хъдсън Стрийт. Същото важи и за приятелите ти от вестниците.
Папката се върна на масата.
— Свършихме ли? — извърна се към Родригес той.
— Аха — промърмори онзи.
Мастърс напусна стаята без повече приказки, а ние с Родригес го последвахме и слязохме долу, при колата ми.
— Каква е тая работа? — попитах.
— Коя работа?
— Мастърс. Направи се на тежкар, особено накрая.
— Много хора се интересуват от случая, Кели. При това от онези, които с едно щракане на пръстите могат да видят сметката на всяко ченге.
— Значи все пак ви притискат от петия етаж, а?
— Аха.
— Какво искат?
— Да го погребем. В момента случаят „Брайънт“ дори не е класифициран като убийство. Водят го „злополука с неизяснени причини“ или нещо подобно.
— Неизяснени причини значи — промърморих. — А пък аз взех, че тикнах в него не друг, ами един от най-приближените на кмета!
— Сега разбираш защо се радваш на толкова висока популярност, нали?
— Удс няма нищо общо със случая, Родригес. Случайно се озова там, също като мен.
— Не съвсем. Ти си го проследил до „Хъдсън“. Но той е отишъл там с конкретна цел. Може би не за да убива, но безспорно с някаква цел.
— Какво мислите да правите?
— Ние ли? — погледна ме с отвращение Родригес. — Ще го зарежем, и толкоз!
— Наистина ли?
— Абсолютно! И знаеш ли защо? Защото не искам някоя вечер да ми щракнат белезниците, защото в багажника на колата ми са открили килограм кокаин!
— Тия от центъра могат да играят доста грубо.
— Ти най-добре знаеш — кимна Родригес, раздрънка монетите в джоба си и се усмихна. — Ама аз си имам тайно оръжие.
— Мислиш, че не мога да остана настрана?
— Греша ли? — контрира той.
— Може би не — свих рамене аз.
— Ето какво ти предлагам — рече Родригес. — Държиш под око случая „Брайънт“, но кротко и дискретно.
— А ако нещо се обърка?
— Ще покривам каквото мога. Но никакви контакти с пресата, докато не разберем какво става. Ясно?
— Така е справедливо — кимнах. — Но нека ти задам един въпрос. Откъде този интерес? Защо се забъркваш в тая работа?
