Рандолф се покатери по стълбата и почти веднага слезе обратно. В ръката си държеше старо томче с тъмносини корици, върху които със златни букви беше изписано заглавието. „Историята на големия пожар в Чикаго“ от Тимъти Шийхан.
— Много копия ли притежавате?
— Това е първото издание.
— Какво му е толкова специалното на първото издание?
— Нищо. Просто струва повече пари.
Професионалният детектив се пробуди в мен, доловил някакъв далечен полъх на мотив.
— Колко повече пари? — попитах.
— Първото издание на Шийхан излиза през 1886 година в крайно ограничен тираж.
Кураторът разтвори корицата. От вътрешната й страна личеше цифрата 12, отпечатана в червено.
— Всеки екземпляр е номериран, от едно до двайсет.
— Отпечатани са били само двайсет бройки, така ли? — попитах аз.
— Точно така. В района на Чикаго има поне още едно първо издание. Не съм много сигурен, но по всичко личи, че е в частни ръце.
Пропуснах да му кажа, че тези частни ръце вече са мъртви. Не исках да го изнервям.
— Ограниченият тираж без съмнение вдига значително цената на всеки отделен екземпляр — добави Рандолф.
Каза го така, сякаш споделя мръсна тайна. На негово място и аз бих се чувствал така.
— Колко значително? — прошепнах.
— Двеста-триста долара.
Мотивът изведнъж ми замириса.
— Мислите, че някой би извършил убийство заради оригинален екземпляр на „Историята“? — недоверчиво попита Рандолф.
— Не вярвате в това, нали?
— Не виждам защо — кимна кураторът.
Погледнах книгата, после вдигнах очи към него.
— Какво бихте направили на мое място?
Той повтори това, което аз направих миг по-рано: погледна книгата, след това мен.
— Бих я прочел.
Това и направих. Рандолф се появи отново, когато бях на петдесета страница. Изправи се зад гърба ми и аз ясно усетих миризмата на фин прах и печатарско мастило. Или на алкохол.
— Пийнахте ли? — попитах.
Рандолф примигна.
— Току-що стигнах до онази част с пазача.
Две примигвания. Реших, че това е добър знак, и добавих:
— Матиас Шафър, четирийсетгодишен. В нощта на пожара е бил дежурен на наблюдателната кула. Вижда дим и вика на момчето долу. А после…
Сведох очи към разтворената книга в ръцете си.
— Момчето се казва Били Браун. Спрете ме, ако това ви е познато. Били е в долната част на кулата, където се намират всички сигнални средства. При него е приятелката му. Той й свири на китара и… Е, останалото сам можете да си представите.
Рандолф свали очилата си и ги избърса.
— Правилно — окуражих го аз. — Били дърпа погрешната аларма и продължава с ухажването. Така са го наричали по онова време: ухажване. Същата работа, но с по-хубаво име. Както и да е. Изминава половин час. Шафър вижда, че димът се е превърнал в огромен облак, изпод който проблясват пламъци. Той отново вика Били и му казва, че е дръпнал погрешното въже. Били си вдига ципа и казва: „Спокойно, шефе, ей сега ще оправя нещата.“ Но нищо не оправя. След още половин час Шафър слиза долу и подава правилния сигнал. Но вече гори половината град, нали така?
Рандолф примигна три пъти, събра папките и си тръгна. Изморен от лекцията, която изнесох, аз се облегнах в удобното зелено кресло и затворих очи. Екземплярът на „Големият пожар“ се изплъзна от пръстите ми и тупна на пода. Стреснато изругах и се наведох да го вдигна. До книгата лежеше папка, която кураторът явно беше забравил. Беше озаглавена „Хипотези за причината и източника на пожара“. След като прочетох три статии, открих първото перце, което със сигурност щеше да постави началото на един дълъг и безплоден лов на диви гъски. Въпреки това не устоях на изкушението и започнах да си водя бележки.
— Какво знаем за това?
Бях успял да се ориентирам и да се върна в кабинета на Рандолф. Вътрешността му беше запълнена с безформени мебели от дърво и кожа, плътно покрити с книги и хартия. Зад голямото писалище седеше безформеният обитател на кабинета. В ръцете си държеше книжна кесия с храна, а в очите му личеше, че не е особено щастлив от появата ми.
— За кое? — преглътна хапката си той.
— За статията в „Сън-Таймс“.
Рандолф остави банана, който държеше в ръка, пое папката с изрезки и я разгърна. След минута я остави на бюрото, взе си банана и започна да го бели.
— Боклук — обяви той.
— Наистина ли?
— Наистина.
Автор на статията беше някакъв репортер на име Роулингс Смит. Публикувана бе в седмично списание от 1978 година и авторът й изказваше предположения относно истинския подпалвач.
— Забелязахте ли датата на изданието, мистър Кели?
Върху изрезката, която прочетох, липсваше дата.
— Първи април — осведоми ме Рандолф и отхапа парченце от банана.
— Денят на шегата.
— Точно така, мистър Кели. Денят на шегата. Този материал е шега с целия град, но най-вече с две от известните му фамилии.
— Значи не вярвате на написаното?
— Нито дума.
— Сигурен ли сте?
Рандолф вдигна очи към небето, сякаш за да отправи безмълвна молитва за помощ срещу всекидневните малки изтезания, на които бе подложен. После се стегна и се зае да посвещава неукия дивак насреща си. Тоест моя милост.
