— Живял е през пети век преди Христа — поясних. — Имаш ли представа преди колко време е било това?
Тейлър само ме погледна и аз продължих:
— Софокъл е написал три пиеси, получили известност като „Трилогията за Едип цар“.
— За какво се разказва в тях?
— Доста сложен въпрос — промърморих, прелистих книгата и спрях на една строфа от „Едип в Колон“, която ми се стори подходяща.
κακων γάρ δυσάλωτος ούδεις
Какво беше това? — попита Тейлър.
— Старогръцки. В превод означава „За злините никой не недостижим“.
— Това ребус ли е?
— Нещо такова. Софокъл е вярвал, че всеки човек се ражда със съдбата си и не може да избяга от нея. Онези, които си въобразяват противното, са просто глупци. Като Едип.
— Едип е бил глупак?
— Той е бил цар. И си е въобразявал, че е господар на съдбата си. Бил е убеден, че може да разреши всеки проблем със силата на интелекта си.
— Но май не се е получило, а? — подхвърли момичето.
— Едип е задавал много въпроси. За съжаление невинаги е получавал верните отговори.
— Каква е поуката от пиесата?
Затворих книгата и се усмихнах.
— В трилогията за Едип има много поуки. Предполагам, че това е една от тях: не задавай въпрос, преди да си убеден, че ще разбереш отговора.
Тейлър протегна ръка и погали корицата.
— Мога ли да я взема?
— Разбира се — кимнах аз и се заех с обясненията. Показах й английския превод на всеки пасаж, обясних й как се ползват обяснителните бележки в края. Тя кимна и сложи Софокъл върху Катул.
— Благодаря. Падам си по тези неща.
— И аз. Карат те да мислиш.
— Искаш ли да чуеш какво си мисля в момента?
— Давай.
— Запитах се: Дали този мъж си има приятелка?
— Много интересно — промърморих.
— Имаш ли си?
— Какво?
— Приятелка.
— Забрави ли какво ти казах току-що за въпросите?
Момичето се усмихна. За пръв път, откакто беше седнала насреща ми, заприлича на дете. На стопроцентово дете. Това ми хареса.
— Какво искаш да знаеш? — попитах.
— Защо вече не излизаш с мама?
— Моля?!
— Тя ми каза, че едно време сте били гаджета.
— Майка ти е омъжена. За втори път.
— Това ни е известно.
— Стига, Тейлър!
Тя се засмя, тялото й се размърда на стола. Забелязах някаква татуировка от вътрешната страна на китката й. Приличаше на плод. Праскова, или нещо подобно.
— Искаш ли да чуеш какво тя каза за теб? — попита момичето.
— Ние сме стари приятели.
— Знам. Искаш ли да чуеш?
Въздъхнах, опрях лакти на бюрото и обхванах брадичката си с шепи.
— Не искам. А ти имаш ли си приятел, Тейлър?
— Сменяш темата, а?
— Точно така. Имаш ли?
Момичето сведе очи и притисна двете книги до гърдите си. Косата й бе разделена на път като на майка й.
— Не се привързвам лесно.
Дадох си сметка, че не биваше да й задавам този въпрос. С десет секунди закъснение, както обикновено.
— Но имаш приятели, нали?
— С някои хора разговарям всеки ден.
— Как наричаш тези хора?
— Хора, с които разговарям всеки ден.
Очите й пропълзяха нагоре към лицето ми. В тях проблесна раздразнение, бузите й поруменяха.
— Искам да ме оставят на мира. Също като теб.
— Като мен ли? — учудих се аз.
— Разбира се. Ти не си женен, работиш за себе си. Струва ми се, че си доста самотен.
Не бях сигурен дали ме напада. Но ако го правеше, то положително се дължеше на озлобление или на стара обида. И в двата случая нямаше проблем. Тя бе дете, а аз бях живял сам достатъчно дълго, за да мога да се справя с всякакви трикове.
— Външният вид понякога лъже, Тейлър.
— Самотният човек често може да бъде открит в най-голямата блъсканица.
— Това пък откъде го взе?
— Сама го измислих.
— Не е зле. Може пък Софокъл да не е чак толкова сложен за теб. Но нека те попитам нещо друго.
— Казвай.
— Обичаш ли сладолед?
— Да.
Каза го с нежелание, но все пак беше „да“. Сладоледът обикновено е достатъчен, за да затвори страницата. Поне за децата. При възрастните не е толкова лесно.
— На ъгъла продават най-хубавия сладолед в града.
Изправих се. Момичето ме последва със Софокъл и Катул в ръце. Изгасих лампата и излязохме. Тейлър проговори някъде към средата на коридора.
— Забрави да заключиш.
Едва се въздържах да не изругая. Върнах се и заключих. После двамата тръгнахме към сладкарницата.
Насочихме се към „Бобтейл“ — старо заведение на ъгъла на „Бродуей“ и „Сърф“. Вътрешността му беше почти запълнена от продълговат мраморен бар, зад който шеташе персоналът с бели престилки. Отзад приготвяха прекрасен ръчно разбит сладолед. Тейлър си поръча шоколадов със сода. Човекът зад бара взе една висока чаша с емблемата на „Кока-кола“, постави я под металната фуния и натисна ръчката. Една трета от чашата се напълни с течен шоколад. Върху него кацнаха три големи топки сладолед, полети с газирана вода от автомат с черна дръжка. Човекът разбърка сместа с дълга лъжичка и прибави към нея разбита сметана с черешка отгоре. Тейлър улови чашата, която се плъзна по мраморния плот, и ловко свали опаковката на дълга сламка. Отново ми заприлича на дете.
— Ти няма ли да си вземеш нещо?
