Поръчах си топка ванилов сладолед в порцеланова чаша. Това я успокои и тя доволно заби сламката в коктейла си. Три минути по-късно сламката й опря в дъното на чашата. Помолих бармана за лъжица и й я подадох. Тя старателно обра сладоледа, останал по дъното.
— Хубав беше.
— Нали ти казах?
Тейлър отмести чашата и се обърна към мен.
— А сега ще поговорим за мама, нали?
— Разбира се.
Станах и я поведох към една масичка до прозореца. Настанихме се на столове, изработени от тънка бяла тел. Четиринайсетгодишната хлапачка остана на бара заедно със сладоледа си. Пред мен отново седеше Тейлър Удс — дете с проблемите на възрастен човек.
— Явно си на мнение, че майка ти има проблеми — рекох. — Разкажи ми за тях.
— Тя каза, че знаеш.
— За втория ти баща?
— Аха.
За пръв път усетих пукнатина във фасадата. Появи се като леко потрепване в гласа, после в долната й устна и се настани в очите. А те се сведоха към пода.
— Харесваш ли втория си баща?
Слабичките рамене леко се присвиха. Но и това беше достатъчно.
— Страхуваш ли се от него?
Тя поклати глава.
— Страхуваш се за майка си?
Мълчание.
— Няма нищо лошо да се страхуваш за майка си, Тейлър. За себе си също.
— Не съм казала такова нещо.
— Добре.
— Не се страхувам от него. — Замълча за миг и добави: — Но ти няма да ме разбереш.
Помислих си за човека, който преди години се наричаше мой баща. За мъртвешката тишина в един апартамент, нарушена от стъпки пред вратата и приглушени гласове в антрето. Заплашителни и опасни шумове, които карат десетгодишното момче да пропълзи през кухнята и да се измъкне навън, под лъчите на залязващото слънце. Скитах по улиците на квартала до късно, прибирах се чак след полунощ, след като на няколко пъти се осведомявах за часа от случайни минувачи. Когато пораснах, стана по-лесно. Пак бродех по улиците. Слушах Брус, пиех бира и се биех с когото ми падне. За мен това беше нормално. Знаех значението на думичката „татко“ по-добре от другите деца. Много повече от това, което би трябвало да знае хлапето срещу мен. Или поне така си мислех.
— Той какво прави на майка ти, Тейлър?
Тя погледна навън, към оживлението на Бродуей. Покрай витрината мина млада двойка, хванати за ръце. Помежду им имаше количка с бебе. Изглеждаха щастливи, но моята малка приятелка явно не забеляза това. Тя леко въздъхна, избърса една сълза от бузата си и очевидно се ядоса на слабостта си.
— Убива я — промълви. — Убива мама малко по малко и никой не може да го спре.
Пукнатината отново се появи. Прекалено широка, за да бъде пренебрегната. Непосилна за дете, което иска да я премахне в движение. Сълзите рукнаха. По бузите, надолу към брадичката, а оттам на масата. Останах с впечатлението, че когато е само, това момиче плаче много и изобщо не му пука от този факт.
— Кога за последен път? — попитах.
Тя взе една салфетка и издуха носа си. Погледнах към момчето зад бара. Още един тийнейджър. Притиснал джиесема към ухото си, той беше забравил целия свят.
— Постоянно — промълви Тейлър. — Понякога всеки ден. После настъпва пауза, след която става още по-лошо. Понякога съм сигурна, че ще умре. Но тя оживява, поне засега.
Прииска ми се да докосна ръката й. Но вместо това потърсих начин да се измъкна.
— Прибери се у дома, Тейлър. Не казвай нищо на майка си. Скоро ще се отбия да поговоря с нея.
— Кога?
Сълзите пресъхнаха толкова бързо, колкото се бяха появили. Тя избърса лицето си, сгъна салфетката и я постави на масата.
— Когато го няма — отвърнах.
— Следващата седмица със сигурност няма да го има. В сряда или четвъртък вечерта.
— Откъде знаеш?
— Ще бъде в центъра, на някакво тържество на кмета. Мама трябваше да ходи с него, но се разболя.
— Какво означава това?
Тейлър вирна брадичка, очите й се присвиха. Изведнъж престана да прилича на майка си.
— Означава, че снощи се прибра у дома и размаза лицето й. Няма как да я покаже на колегите си.
— Много ли е зле?
— За какво мислиш, че съм тук?
— Добре — кимнах аз. — Другата седмица ще се отбия и ще помислим за някакъв план.
— Аз вече имам план — каза тя.
— Какъв?
— Ти ще го убиеш — обяви с равен глас Тейлър. Все едно Джони Удс вече е труп, а тя само съобщаваше новината.
— Никой никого няма да убива, Тейлър. Ясно ли е?
Момичето отново вдигна глава и аз изведнъж изстинах.
— Ти няма да си в къщата. Не знаеш нищо.
Придърпах стола си напред, нарушавайки личното й пространство.
— Нима си въобразяваш, че е толкова лесно да убиеш някого?
Раменете й се свиха.
— Не е, повярвай ми. Майка ти знае ли за това?
Тя поклати глава.
— Добре. Другата седмица ще поговоря с нея. Дотогава няма да предприемаме нищо.
Помислих, че отново ще се разплаче. Или ще навлезе в подробностите на плана за вкарването на един куршум в главата на Джони Удс. Не се случи нито едното, нито другото. Тейлър стана и излезе на улицата. Платих сладоледите и я последвах. Чакаше ме на ъгъла. Нямаше какво повече да си кажем и аз я качих в едно такси. Продиктувах адреса на шофьора и му платих таксата плюс двайсетачка отгоре. После тръгнах пеша по Бродуей. Мислех за младата си приятелка и за убийството, което беше замислила.
