Уили се завъртя и се облегна на бюрото. Миризмата не беше станала по-приятна: евтини пури, лош дъх и нещо като „Виталис“. Ако този продукт все още се произвежда. Ако не, значи Уили се бе запасил с него.
— Няма да се споменава изобщо — казах аз. — Не и от мен.
— Наближават избори.
— Благодаря за новината. На предишните кметът взе осемдесет и шест процента от гласовете.
— Но тогава не участваше Мичъл Кинкейд.
Уили се засмя и размести хартиите пред себе си.
— Майната му на Мичъл Кинкейд. Той е никой.
Кинкейд беше чернокож, също като Уили. Но не той подписваше чековете със заплатата му, а кметът.
— За това ли си дошъл? Да си приказваме за шибания Мичъл Кинкейд?
— Не, Уили. Дойдох заради едно предчувствие.
Уили подреди на купчинки всички документи, до които можа да достигне, после започна отначало. Когато това му писна, той се тръшна на стола, качи чифт високи зелени маратонки „Конвърс“ на бюрото и отправи поглед към несъществуващия прозорец.
— Предчувствие значи.
— Точно така.
Над горната му устна се появиха първите капчици пот. Той ги избърса, свали краката си и се приведе към мен.
— При последното ти предчувствие изритаха половината от шерифската служба.
— Шест души, Уили. А трябваше да бъдат много повече.
— Шестима никак не са малко. Шестима сериозни мъже. Между тях и Джо Дайсън, който имаше два месеца до пенсия. Знаеш ли какво прави в момента? Аз ще ти кажа!
Столът му изскърца, краката му стъпиха на пода, гласът му се сниши до дрезгав шепот.
— Пикае през маркуч и дриска в найлонова торбичка. Защо? Защото получи инсулт. През втория месец в затвора. Парализиран. Без телесни функции. Излежава петгодишна присъда в затворническата болница. Не че това има значение.
Знаех за Дайсън. Дори ми беше малко кофти за него. Но не много. Придърпах бележник и писалка от бюрото на Уили и започнах да пиша.
— Това е адресът на Ким Бишъп. Живее в Уест Сайд, общежитията „Хенри Хорнър“. Джо Дайсън беше завързал Рей, съпруга й, за един радиатор в прокуратурата. В резултат Рей си призна за три убийства, които нямаха връзка помежду си. И беше готов да признае, че е убил дори Исус Христос. Месото му цвъртеше, Уили. И щеше да цвърти, докато си признае.
Бутнах бележника и се отдръпнах.
— Бях там, когато му забиха иглата. Ким също. За три убийства, с които нямаше нищо общо. Благодарение на Джо Дайсън — ченгето, което искаше да направи кариера. Иди да разкажеш на Ким какво се е случило с него. А после я заведи на църква.
Уили откъсна листа и го хвърли в кошчето за боклук под бюрото. После отново ми обърна гръб. Парещото чувство в гърдите ми изчезна, пулсът ми се успокои. Бях преиграл с козовете.
— Слушай какво ще ти кажа, Уили. Не очаквам топло посрещане от твоя страна. Дойдох да те предупредя, че става нещо. Последния път не ме послуша. Дано сега ме чуеш.
Столът се завъртя. Бавно. Уили беше всичко друго, но не и глупак. Не беше нужно да ме харесва.
— Нещата отиват на зле, Уили. По-зле от случая с Дайсън. Става въпрос за умишлено убийство.
— Поръчано от петия етаж?! За какво убийство говориш? Да не би кметът да е започнал да трепе хора?
— Чуй ме, Уили…
— Не, Кели. Ти ме чуй. Какво ти става, бе човек? Всеки път, когато се появиш тук, демонстрираш гадно отношение към кмета. Какво ти е направил? Нима мислиш, че заради него са ти отнели значката? Ако е така, грешиш. Ти сам си я отне. Той никога не е искал да те изгони, но общината настоя.
— Но той не й попречи.
— Това няма значение! — изсъска Уили. — Ти просто го мразиш и затова ровиш! А сега се махай оттук! Познавам те добре и съм наясно, че като нищо може да имаш микрофон в джоба си. Убийство! Махай се, иначе ще извикам охраната!
Уили скочи. Дотук с гостоприемството. Не че ми пукаше кой знае колко.
— Трябва да поговоря с Джони Удс — рекох.
— Ами иди и говори. Това не е мой проблем.
— Къде е кабинетът му?
Досън махна по посока на коридора.
— Благодаря, Уили. Пак ще се видим.
Оставих го в неговата клетка без решетки, приведен над старата кантонерка. Беше ясно, че умът му не е в документите. Вече мислеше за убийството. За предстоящите избори. За кмета. Скоро щеше да започне да говори. Вероятно и за трите неща. Понякога става и така — едно леко побутване и човекът пропява.
Джони Удс се появи внезапно иззад ъгъла на коридора и почти се сблъска с мен. В ръката си държеше чаша кафе, изпод мишницата му стърчеше папка. По петите го следваше дребна жена с къдрава кестенява коса и добре очертани форми. Лъхна ме парфюм. Удс спря навреме, за да спаси кафето си. И мен.
— Извинете, моля.
Отвърнах на любезната му усмивка.
— Няма нищо, Джони. Тъкмо идвах при вас.
— Познаваме ли се? — попита Удс и хвърли нервен поглед към жената.
Протегнах ръка. Човекът на кмета машинално я пое.
— Не — отговорих на въпроса аз. — Но имаме общи приятели. — Казвам се Майкъл Кели.
Видях как рови в паметта си. После името ми изплува на повърхността. Определено му стана неприятно.
— С какво мога да ви помогна, мистър Кели?
— Няма ли да влезем в кабинета ви?
