— А трябва. Човек не бива да свиква със самотата. Съдийката е добра жена. Би трябвало да се замислиш.
— Тъй ли?
— Тъй. Добри жени не се срещат често. А още по-трудно е да ги задържиш. Трябва да се постараеш.
Напуснахме закусвалнята и спряхме на ъгъла. Мастърс предложи да ме закара, но аз предпочетох да се разходя.
— Както искаш — кимна той. Хладният въздух превръщаше дъха му в пара. — Дръж ме в течение за оная работа около кметството.
— Ще се наложи да направя едно посещение на петия етаж — рекох. — Още тази седмица. Искам да си поговоря с Джони Удс.
Детективът кимна и отключи колата си.
— Дръж ме в течение — повтори той.
Колата му се отлепи от тротоара и потегли. Мебелираната квартира на Ласал Стрийт беше на три преки оттук. Щеше да се заключи вътре и да удари три-четири чаши джин. Денят щеше да се проточи, докато се превърнеше в нощ. Мастърс щеше да прочете вестника, да погледа телевизия и да се запита какво ли става с Мишел. Може би щеше да излезе да вечеря някъде, може би не. Далеч по-лесно бе да си стопли някоя консерва. После щеше да си легне, да затвори очи и да заспи. За да повтори всичко на другия ден.
Стана ми мъчно за Мастърс. Помислих си, че трябва да го наглеждам по-отблизо. После си помислих за своя апартамент. И за собствения си живот. Може би не беше толкова празен. Все още не.
В много отношения петият етаж на кметството приличаше на четвъртия, а още повече на шестия. Разликата се усещаше в атмосферата. Мимолетни изблици на амбиция, лек полъх на сребролюбие, тихи стъпки на посредници, предлагащи и приемащи услуги. Понякога успешно, понякога не, но винаги на линия. Защото това беше същността на петия етаж. Център на интригите, поместен в каменна сграда, издигаща се насред живия град от плът и кръв. Една врата в средата на дългия коридор беше от съществено значение. Обикновена дървена врата, боядисана в кафяво. Абсолютно същата като тази един етаж по-долу, зад която се намираше отдел „Планиране“, копие на друга — но на шестия етаж, където се трудеше заместник-началникът на „Водоснабдяване“. Но тук, на петия етаж, липсваше орнаментираната табелка със съответните титли. Вместо нея към вратата бяха прикрепени четири златни букви, които гласяха КМЕТ. А през нея никога не преминаваха хора, които се нуждаят от допълнителни разяснения.
Излязох от асансьора и свърнах наляво — в обратна посока на споменатата врата. Там, ако човек умее да се ориентира, имаше някакво подобие на арка, от която се влизаше в нещо средно между склад и работно помещение. По-скоро склад. Бюрото от зелен метал беше опряно в бежова стена. Човекът зад него беше с гръб към мен, наведен над някаква кантонерка.
— Здрасти, Уили — поздравих аз.
Неофициалният помощник на кмета изправи гръб.
— Не си този, за когото те мисля — обяви той, без да се обръща.
— Обърни се — подканих го.
— С удоволствие, но само когато чуя стъпките ти да се отдалечават по коридора.
Настаних се на единственото място за сядане — сгъваем стол с изпаднала гумена капачка на единия крак. Облегнах се назад и подхвърлих:
— Много хубав стол, Уили. Хайде, обърни се. Знаеш, че няма да мръдна оттук. Или може би предпочиташ да вляза направо при негово превъзходителство.
Уили Досън се обърна. В погледа му липсваха всякаква топлина и сърдечност.
— Кели.
— Уили.
Доста отдавна не го бях виждал, но времето явно беше благосклонно към него. Главно защото това не беше необходимо. Уили Досън беше някъде между четирийсет и смъртта. Кожата на главата му беше черна и лъскава, опъната плътно върху черепа. Беше почти плешив, развъдник на пърхот, свидетелство за което беше постоянното покритие от бели прашинки по раменете му, бюрото и всичко останало. Включително моя милост.
През по-голямата част от времето благородният пласт просто обогатяваше гардероба на Уили. Днешният ден не беше изключение. Костюмът му беше светлокафяв, със спортна кройка, доста поизносен от присъствието му сред обществото. Ризата му беше жълта, но аз се съмнявах, че това е оригиналният й цвят. Върху бежовата му вратовръзка личаха някакви фигурки. Присвих очи и установих, че принадлежат на Мерилин Монро. За пръв, а вероятно и за последен път по време на тази моя визита на лицето на Уили се появи нещо като усмивка.
— Разбира се, че е Мерилин — доволно установи той. — Харесва ти, нали? Ако я включиш в тока, започва да се съблича. Е, не тук, разбира се.
Уили многозначително се огледа, а аз кимнах. Всъщност той не беше лош човек. Напротив, беше добър, най-вече с връзките си. Когато човек се облича като него, със сигурност има едно наум. Това беше начинът, по който Уили заповядваше на типовете с костюми от „Джорджо Армани“ да си седнат на задниците и да внимават. Казано по-просто, облеклото изобщо не му пречеше да носи вода на господин кмета. Което все пак беше нещо.
— Какъв е проблемът, Уили?
Досън поклати глава и се извърна към кантонерката.
— Знаеш какъв — промърмори той. — Изминаха колко? Две, а може би три години. А той все още не понася да му споменават името ти.
— О, я стига, Уили! Кога са му го споменали за последен път?
— Никога.
