— Браво. Предупредиха ме, че си умно копеле. И вероятно са прави. Имам начин да разбера защо си тук днес, но ще оставя нещата такива, каквито са. Засега. Но нека и аз отправя една дума към мъдреца: Не ми се пречкай, Кели! Както те харесвам, така ще ти откъсна големите топки и ще си ги изпържа за закуска!
— Един приятел ме предупреди, че това е твърде вероятно, сър.
При тази новина Уилсън стисна устни, замисли се за миг, после рязко отвори вратата и излезе в коридора. Последвах го. Две минути по-късно асансьорът стремително ме понесе надолу към улицата. От двете ми страни се возеха момчетата на Уилсън.
Джанет Удс живееше в един район на Чикаго, известен като Соганаш. Разположен в югозападния край на града, Соганаш е повече предградие, отколкото квартал — затворена общност най-вече от ирландци на границата на кръвосмешението.
Много ченгета живееха в Соганаш, а също и пожарникари. Хора като Джони Удс. Общински служители, които трябваше да живеят там, за да запазят работата си. На пазара за недвижими имоти рядко се появяваха жилища в района на Соганаш. А когато все пак се появяха, цените започваха от половин милион нагоре. В това нямаше нищо лошо, защото никой не би си купил къща в района, ако не „познава“ някого там. Вече споменах за кръвосмешението.
Джони и Джанет Удс обитаваха ъглова къща в квартал със сгради в колониален стил. Зелени морави, чисти улици. Хлапета играят баскетбол. Един, общо взето, спокоен и сигурен район. Е, и малко скучен. Всички си приличат. Все пак това бе Соганаш. Всекидневно честване на определен начин на живот, поставен под стъклен похлупак. Единствен за повечето обитатели на района. Разбира се, не и за онези, които могат да си позволят Уинетка.
Паркирах зад ъгъла, откъдето можех да виждам входната врата. Четвъртък следобед, малко след три. Исках да поговоря с клиентката си за дъщеря й. Същата, която поиска да убия пастрока й. След известен размисъл стигнах до решението да не се обаждам предварително. Понякога е по-добре просто да се появиш на място.
Миг преди да сляза от колата, от алеята се появи черен сааб. Зад волана седеше Джанет, с шал и слънчеви очила. Вместо да й помахам, аз запалих мотора и я последвах.
След четири пресечки напуснахме Соганаш и излязохме на Линкълн Авеню. На онази част от него, която беше застроена с мотели, предлагащи стаи на час. След тях имаше две църкви и денонощно отворен пункт за залагания. Десет минути по-късно Джанет Удс отби в затвореното каре на „Уест Уайнона“ 1800, паркира на едно свободно място и слезе от колата. Огледа се в двете посоки, след което се насочи към „Големия Боб“. Не знаех кой знае колко за това заведение освен факта, че тук се провеждат единствените в града надбягвания с костенурки. Това ставаше само в петък вечер. Шест костенурки с изрисувани номера по корубите, водещ с микрофон в ръка и стотина крещящи фенове. Залагаш на някоя от костенурките, получаваш безплатна халба бира и след още няколко си толкова пиян, че не можеш да различаваш пълзящите по пода създания. Веднъж бях тук, с гадже. Спечелих седем от осемте гонки, но изгубих мацката си някъде по средата на шоуто. Общо взето, беше една доста приятна вечер.
Спрях до тротоара и загледах сенките от следобедното слънце по витрината на заведението. Джанет влезе и зае едно столче в дъното на бара. Секунда по-късно барманът извърна туловището си в нейна посока. Забърка й някакво питие и се облегна насреща й. Доближиха глави и си зашепнаха като стари познати. Това продължи десетина минути, после барманът се оттегли. Клиентката ми остана сама. Отпиваше от чашата и гледаше право пред себе си. Заключих колата и влязох в кръчмата.
В четири следобед състезателната зала не беше такава, каквато я помнех. Приличаше на бунище, пресечено от дълъг и тесен шперплатов бар, около който бяха разхвърляни напукани пластмасови маси. Откъм тоалетната се прокрадваше едва доловима миризма на мъртви гризачи. Отблизо барманът приличаше на бивш спортист от местната гимназия — висок метър и осемдесет, но вече дебел и отпуснат. Носеше фланелка на „Беърс“ от 1985-а, когато бяха спечелили суперкупата. Четеше „Сън-Таймс“ и поглъщаше китайска храна от пластмасова чинийка. Останалите клиенти се изчерпваха с някакъв старец в дъното, който отпиваше с наслада от бутилка „Милър Хай Лайф“, сякаш не беше бира, а скъпо шампанско.
Когато влязох, питието в пластмасовата чаша на Джанет беше почти на дъното. Не беше свалила тъмните очила, а шалчето скриваше шията и долната част на лицето й. Гледаше приближаването ми в огледалото зад бара.
— Често ли идваш тук, Майкъл?
— Не, само за надбягванията с костенурки.
Джанет презрително изсумтя и разклати леда в чашата си. Онзи зад бара с пъшкане се надигна, хвърли няколко бучки лед в нова чаша и я напълни с джинджифилова бира. Постави чашата пред Джанет, погледна към мен и ме попита какво желая. Поръчах си „Бъд“ и седнах на високо столче, без да чакам покана.
— Този познава ли те? — попитах.
