— Точно така. Репортери като мен, които гонят новината. Обажда се някой като Удс. Ние получаваме новина, а те решават някой проблем. Удобно и ефикасно. Оглеждай се за светлосиня краун Виктория, от служебните коли на кметството. — Джейкъбс сведе очи към гъсто изписаната салфетка в ръцете си. — Номер М-3457.
— Кой е този човек? — попитах.
— Имаш предвид човека в колата?
Кимнах. Усмивката на Джейкъбс събуди в душата ми живи картини от скандалното минало на Чикаго.
— Казва се Дейвид Майърс, заместник-директор на Отдела за авиация в общината.
— За пръв път чувам за него.
— Защото не върши абсолютно никаква работа. Синекурна длъжност за сто и петдесет бона годишно. Всеки ден обядва в Юниън Лийг Клъб, притежава вила на Гранд Бийч и тича презглава, щом кметът го повика.
— Страхотно.
— Аха. Но Дейвид има и едно нещо, на което му се пика проблем. Всъщност два са… — Пред очите ми се вдигнаха два костеливи пръста. — Първият се нарича пиячка — прегъна се единият от тях. — Човекът дори закусва с течна храна.
— А вторият?
— Вторият е млада дама на име Маргарет Хърли. Миналата година завърши университета „Де Пол“, специалност „Публична администрация“. Не особено умна, невинаги чаровна. Но е племенница на кмета.
— Изпускам мисълта ти.
— Нещата са прости. Кметът иска да й намери работа и се е прицелил в стола на Дейвид Майърс. Проблемът е там, че няма как да го уволни, защото ще ядоса някои важни особи, най-вече един от вицепрезидентите на „Боинг“. Близък на Уилсън, един от основните спонсори на кампанията му.
— Е, и?
— Намесва се някой от уреждачите на кмета, който се свързва с човек като мен. Аз получавам своята новина, а те намират повод да хванат натясно копелето, без да дразнят онези с дебелите чекови книжки.
Джейкъбс посочи колата, която току-що изскочи от един подземен паркинг и пое по „Ласал“.
— Ето го нашето момче.
Колата на кметството пое на север.
— Дръж се на две коли зад него — разпореди се Джейкъбс.
— Знам как се правят тези неща, Фред. Къде отива?
— Според източника ми на обичайното място. В кръчмата. Разбира се, това съм го чувал и преди.
— Следил си този човек?
— Три пъти.
— И какво откри?
— Засега нищо. Обикаля много. Обича да кара след пожарните коли. Спира в близост до пожара и ги гледа как работят.
— Трябва да има сканиращо устройство в колата си.
— Сигурно. Казах на моя човек, че слагам точка. Ако и днес не се напие, аз съм пас.
— И какво ти отвърна той?
— Каза, че днес е денят. Със сигурност. Затова отивам.
Последвахме служебната кола на запад към „Рандолф“, после на юг към „Халстед“. Накрая пое по Тейлър Стрийт.
— Това ми прилича на Малката Италия — подхвърлих.
Джейкъбс кимна. Минахме покрай щатския университет на Илиной и навлязохме в квартал, изпълнен с пицарии, кафенета, закусвални и павилиончета за италиански сладолед. Малко преди ъгъла на „Тейлър“ и „Расин“ краун викторията отби на платен паркинг. От нея слезе облечен в костюм мъж на средна възраст, който даде ключовете на пазача и прекоси улицата по посока на кръчма, над която имаше табела с надпис „Ястребово око“.
— Влиза! — обяви Джейкъбс. Каза го така, сякаш се раздвижиха някакви зъбни колела, изскърцаха лостове и съдбата на някой си Дейвид Майърс попадна в предварително определеното й място. Измъкна от сака си фотоапарат и щракна два бързи кадъра на човека, който влизаше в заведението. После го остави на седалката до себе си и се облегна назад.
— Сега ще чакаме.
— Докога?
— Докогато трябва. Да имаш нещо против?
— Разбира се, че имам. Готвиш се да съсипеш живота на човека!
Джейкъбс запали нов кемъл и ме погледна през тънката струйка синкав дим.
— Мислиш, че това е гадно, нали?
Свих рамене.
— Нека те питам нещо — промърмори Джейкъбс. — Ти си данъкоплатец. Нима ти е приятно, че тоя тип ще кисне цял ден в кръчмата и ще се напие с парите, които му плаща общината?
— Добре де, чувам.
— Разбира се, че чуваш. Но нека ти кажа и нещо друго: онези момчета в центъра играят доста грубо. Но това е голям град и ако не си наясно кое как става, по-добре се връщай в Айова или там, откъдето си се домъкнал. Но фактът си остава — Дейвид Майърс доброволно се е накиснал.
Джейкъбс вдигна фотоапарата, стиснал с два пръста догарящия фас.
— Ако той не се налива цял ден, от петия етаж няма да имат възможност да се обадят на някой като мен.
— Което не означава, че няма да намерят начин да го изхвърлят.
— Може би — кимна Джейкъбс. — Но няма да могат да използват мен. Нито пък други сериозни журналисти, на които им се чува думата. Но ако човекът е чист… — Раменете му леко се повдигнаха. — Град голям, хора всякакви. А на петия етаж играят твърдо по тези правила.
Всичко това го знаех от горчив опит, затова предпочетох да замълча. След два часа чакане Майърс все още беше в „Ястребовото око“. Джейкъбс се върна от проверката, която беше отишъл да направи.
— Хубава кръчма — промърмори той, докато се настаняваше на седалката до мен. — Телевизори с плоски екрани, готин джубокс, красиви сервитьорки.
След като бях прекарал следобеда в колата, вече ми се повдигаше от блудкавото кафе и скапаната компания.
