— Той какво прави? — попитах.
— Поговорих си с бармана — рече Джейкъбс и многозначително потърка пръсти, за да покаже, че някакви банкноти са сменили притежателя си. — Той ми позволи да хвърля едно око на сметката му. Засега сме на десетина бири „Хайнекен“.
— За три часа? — подсвирнах аз.
— Аха. Човекът каза, че скоро ще му спре кранчето. Това е добре за моята новина. А ти бъди готов.
Измина още един час, преди барманът да изпълни заканата си. Олюлявайки се, Дейвид Майърс напусна кръчмата и спря на тротоара, облян от ярката слънчева светлина. Джейкъбс защрака с никона си.
— Мога да кажа, че е доста фиркан — промърмори под нос той.
Проследихме го с очи как се насочва към колата си. Човекът на паркинга беше съвсем младо момче. То пое картончето от ръцете му, но не влезе в будката си за ключовете. Вместо това каза нещо, а мъжът с костюма наклони глава и се заслуша, сякаш чуваше някакъв непознат език. После нашият уважаван общински служител избухна. Първо срита гумите на колата си, после стовари двете си ръце върху покрива. Момчето се отдръпна, влезе в будката и затвори вратата след себе си. Майърс тръгна след него, а фотоапаратът в ръцете на Джейкъбс защрака, запечатвайки всички движения на обекта, който щеше да се появи на първа страница в утрешния вестник. Майърс отиде до малката будка, дръпна вратата, а после заблъска по стъклото. Момчето отвори малкото прозорче. След размяната на нови любезности вдигна слушалката и започна да набира някакъв номер. В същия миг Майърс пъхна ръка в процепа и грабна връзка ключове. Момчето зяпна от изненада и бавно остави слушалката. Очите му проследиха клиента, който скочи в колата си и запали мотора.
На излизане от паркинга Майърс за малко не забърса четирима младежи в малка хонда. Без да намалява ход, той успя да се включи в трафика и натисна газта. Вероятно се прибираше у дома. Погледнах Джейкъбс, който свали фотоапарата и сви рамене.
— Карай след него — разпореди се той.
Аз се включих в трафика на четири-пет коли зад нашия човек. Джейкъбс продължаваше да снима.
— Дай ми телефона си — рекох.
Той ме стрелна с поглед и мълчаливо ми го подаде. Набрах един номер и зачаках. Номерът беше на 12-о полицейско управление, което беше най-близо до мястото на събитието. Докато диктувах номера на колата и нейното местонахождение, Джейкъбс мълчеше и слушаше. Изключих и му подхвърлих телефона обратно.
— Защо го направи, по дяволите? — попита той.
— Спокойно, ще си получиш новината. Но по този начин ще се застраховаш.
— Може би си прав — сви рамене репортерът.
Майърс изскочи на „Дан Райън“ и продължи на север. Магистралата май го поуспокои. Мина в най-дясното платно, поддържайки скорост около стоте. Излязохме почти едновременно през изхода на Армитидж. Майърс измина още около две преки, след което отби на паркинг южно от „Фулъртън“. Патрулна кола така и не се появи.
— Апартаментът му е на другата пряка — съобщи Джейкъбс.
— Значи се измъкна — казах аз.
— Цял-целеничък — кимна репортерът и отново вдигна фотоапарата. — До утрешния брой. След което светът му ще рухне.
— Аха.
— Вече знаеш с какво се занимават типове като Джони Удс — промърмори той. — Върши ли ти работа?
На този въпрос нямах отговор. Но съвсем скоро щеше да се окаже, че не разполагам дори с правилните въпроси.
На другата сутрин станах рано и излязох да потичам край езерото. Навън все още беше тъмно. Градът сияеше пред мен с хилядите си светлини. Вляво тихо се плискаха водите на езерото. Над водите на Мичиган се появи тънка розова ивица, предвещаваща настъпващото утро.
Видях я по обратния път към дома. Тичаше на стотина метра пред мен, облечена в жълта фланелка с дълъг ръкав, черен елек, шапка и ръкавици. Бягаше равномерно, с широка крачка. Следвах я в продължение на няколко минути, след което се изравних с нея.
— Здрасти.
Очите на Рейчъл Суенсън леко се разшириха. Тя спря и намали звука на айпода, прикрепен към ръката й, малко под рамото.
— Майкъл Кели — представих се аз.
Бузите й бяха поруменели от студа. Лицето й под шапката беше като на студентка в юридическия факултет на „Нортуестърн“, решила да потича, преди началото на занятията. Но на практика Рейчъл Суенсън беше съдия в северния район на щата Илиной. Повече от година се канех да й се обадя. Тя се наклони към мен и ме прегърна. Аз вдигнах ръце прекалено късно, но в замяна на това прегръдката ми продължи прекалено дълго.
— Как си? — попита тя.
— Нормално. Често ли бягаш тук?
— По-рядко, отколкото бих желала. А ти?
— Опитвам се. Но ми е трудно, когато е студено.
— На мен ли го казваш?
Сякаш в отговор на въпроса й откъм езерото подухна леден вятър. Рейчъл потръпна и затупа с крака. Аз свалих ръцете си и се замислих какво друго да й кажа. Имах чувството, че паузата продължи поне час и половина. После Рейчъл хвърли спасителното въже.
— Наскоро те видях — рече тя.
— Къде?
— В „Грейсланд“. Мисля, че беше в четвъртък сутринта.
„Грейсланд“ е едно от чикагските гробища, в което е погребана Никол Андрюс, наша обща приятелка. Настигна я насилствена смърт, причинена от трети приятел.
