Не бяхме мръднали от мястото пред заведението. Този факт сочеше, че Уилсън щеше да ми сервира кратка и — както се надявах — добра новина. Реших, че няма смисъл да чакам повече.
— Какво искате от мен, господин кмете?
— Наистина ли мислиш, че искам нещо?
— Не сте ме проследили току-така. Вероятно искате да ми предадете някакво послание, при това лично. И то едва ли е свързано с Джефри.
Уилсън леко се размърда на седалката. Отблизо лицето му беше грубо, с белязана от шарка кожа. А очите му бяха безжизнени, както винаги.
— Никога не е лично, Кели. Би трябвало да знаеш.
— Добре, ясно.
— Става въпрос за твоята приятелка. Съдийката.
— Рейчъл Суенсън?
— Много приятна дама. Не е по вкуса ми в политическо отношение, но вероятно и тя изпитва същото към мен.
Устните му се разтеглиха в лека усмивка, а мен ме обзе абсурдната мисъл, че преди две седмици ми е бил на гости и е станал свидетел на всичките лоши неща, които Рейчъл каза за него. Естествено, това не можеше да бъде вярно, но въпреки това кметът знаеше.
— Какво искате да ми кажете за съдийката? — попитах.
Уилсън се облегна назад и сложи чашата си на малка поставка, която изскочи от страничната врата. Дебелите му пръсти се увиха около кристалното стъкло. Подбираше думите си внимателно, за да звучат като заплаха.
— Преди осем месеца, а може би година, Рейчъл имаше връзка с един мъж.
Ушите ми изведнъж се изпълниха с тътена на собственото ми сърце, гърлото ми пресъхна. Напразно се опитвах да намеря някакви думи.
— Тя беше сгодена за този мъж — продължи кметът. — Но възникнаха някои проблеми.
От джоба в долната част на седалката се появи черна папка.
— Хвърли едно око, Кели. Ще си остане между нас.
Плъзнах длан по папката, но не я разтворих.
— Името на мъжа е Шон Койл — продължи Уилсън. — Ирландски мошеник от Индиана. Миналия месец е бил арестуван от ФБР. Изкупувал на безценица бордеи в Сичеро и Бъруин, а после ги опожарявал и прибирал застраховката. — Посочи към папката. — Всичко е там. Три-четири фирми фантоми, двама експерти по фалшифициране на документи. Дори си наел горили, за да бъде сигурен, че никой от купувачите няма да откаже „офертата“ му.
— Нека отгатна — облизах устни аз. — Койл вършил всичко това, докато имал връзка с Рейчъл.
Кметът отново кимна към папката.
— Споменал е името й тук-там. По нищо не личи, че тя е знаела за машинациите му или е участвала в тях. Всички се надяваме нещата да спрат дотук. Федералните няма да споменават името на Койл пред медиите. В замяна той ще им разкаже останалото.
— Останалото?
— Наел е горилите си от Вини Делука.
— И федералните подозират, че бизнесът на Койл всъщност се управлява от мафията?
— Кой знае — каза Уилсън. — Но щом федералните чуят за Делука, искат да хвърлят едно око. А Койл получава обещаното и нещата си остават под килима.
— Най-вече по отношение на съдията — добавих аз.
— Помислих си, че трябва да го знаеш, Кели.
Не беше нужно да ми казва останалото. Бях разклатил дървото на фамилията му, търсейки подробности за пожара, който беше изравнил Чикаго със земята. И ако случайно откриех нещо, което щеше да навреди на кмета или на семейството му, папката, която държах в ръце, щеше да попадне в ръцете на някой като Фред Джейкъбс. И със съдийската кариера на Рейчъл щеше да бъде свършено. Представих си как щеше да й се отрази това в личен план и ми стана още по-тежко.
— Благодаря за информацията, господин кмете.
— Няма защо. В офиса вече споменах, че те харесвам. Искам ти и твоите приятели да сте добре. И в безопасност.
Вдигнах папката.
— Мога ли да я задържа?
— Разбира се, вземи я — махна с ръка Уилсън. — Нали затова съм я донесъл?
— Това ли е всичко?
— Да. Радвам се, че си побъбрихме.
Стиснах двата пръста, които ми подаде, и слязох от колата. Изчаках я да се отлепи от тротоара и влязох обратно в кръчмата. Поръчах си още една бира и се заех да разсъждавам. Не ми харесваше да вися на куката, подхвърлена от петия етаж. Още по-малко пък на кука, свързана с името на Рейчъл Суенсън. Пийнах още малко бира и започнах да се ядосвам. След това иззвъня мобилният ми телефон. Погледнах екранчето. Часът беше малко след единайсет.
— Ало?
— Мистър Кели, аз съм!
— Тейлър?
— Трябва да дойдеш. Веднага!
— Къде си?
— Ела веднага!
— Къде е майка ти?
— Тук е.
— Предай й слушалката.
— Не мога, мистър Кели. Моля те!
— Кажи ми къде си.
Тейлър ми каза. Наредих й да не мърда, допих бирата си и излязох в нощта.
Строежът се намираше на три преки от къщата, която Джони и Джанет Удс наричаха свой дом. Стигнах там малко преди полунощ. Бурята вилнееше с пълна сила. Дъждът плющеше на ледени струи. Закопчах палтото си и се мушнах под двете дървени греди, които препречваха пътя към площадката.
