— Мисля да сравня отпечатъците му с онези, които Родригес сне от перваза у дома.
— Бяха частични и няма да ти свършат работа.
— Имаше и кръв.
— Защо ми обясняваш всичко това? — попита Рейчъл.
— Ако предчувствието ми излезе вярно, ще ми трябва помощта ти.
— Каква по-точно?
— Мичъл Кинкейд.
Тя замълча само за миг.
— Какво общо има Кинкейд с нахлуването в дома ти?
— Сложно е.
— Обикновено е така. Нека отгатна: замесен е и кметът, нали?
— Възможно е.
— Мичъл не играе такива игри, Майкъл. Мисля, че вече ти го казах.
— Знам, Рейчъл.
— Тогава?
— Още не мога да ти кажа. Просто трябва да знам. Ще ми помогнеш ли, ако се наложи да предам някакво послание на Кинкейд?
Насреща отново се възцари мълчание.
— Какъв вид послание?
— Още не знам.
Жената, която скоро щеше да се превърне в романтичен спомен за мен, явно притежаваше неутолимо любопитство.
— След като искаш да ме забъркаш, трябва да ми кажеш повече, Майкъл — отсече тя. — В противен случай вдигни телефона и директно се свържи с него.
— Не мога — въздъхнах аз. — Не и преди да сравня отпечатъците, за които ти споменах.
— В такъв случай няма за какво повече да говорим. А и аз трябва да тръгвам.
Рейчъл се сбогува сухо и затвори, завръщайки се към проклетите си планове. А те без съмнение включваха вълнуващ секс, но без участието на моя милост.
Щракнах капачето на телефона и изругах. После подкарах надолу по улицата. Трябваше ми интернет кафе, оборудвано с принтери. Отне ми известно време да открия такова, но слава богу, Фред Джейкъбс удържа на думата си. Малко след девет излязох със снопче разпечатки, които щяха да проверят валидността на теорията ми. Сега ми трябваше място, където да поразмишлявам и да пийна нещо. Не задължително в този ред.
„При Джо“ на Бродуей отваряше в шест следобед и предлагаше на клиентите си кутийка бира за долар и четвърт. Настаних се на една свободна маса и вдигнах поглед към табелата над главата ми, която гласеше: ИЗВИНЯВАЙТЕ, ЧЕ Е ОТВОРЕНО. Барът беше пълен, което в случая означаваше, че посетителите са пет души. Четирима от тях разговаряха помежду си. Това беше добре, защото нямаше да ми пречат. Петият беше барманът.
— Да? — подхвърли ми той, без да отделя очи от телевизора. На екрана Боб Баркър се будалкаше с една доста пищна домакиня, за която бях готов да се обзаложа, че е някъде от Охайо.
— „Бъд“ — рекох.
— Да.
Барманът вдигна ръка и сви пръстите си в юмрук. Дебеланата на екрана беше увиснала на врата на Боб, а той й обясняваше предимствата на уреда за фитнес, който току-що беше спечелила.
— Това не е ли дневно шоу? — подхвърлих.
— Всъщност вече не е. Записали сме няколко стари предавания и си ги гледаме нонстоп.
На това нямаше какво да кажа, затова взех студената кутийка и я понесох към един висок стол до прозореца. Първите ледени капки на поредния чикагски дъжд любезно почукваха по стъклото. На пейката до автобусната спирка седеше някаква скитница. Аз наклоних бирата си в нейна посока. Тя стана, пристъпи към витрината и протегна ръка. Излязох навън и й дадох два долара. После се върнах, седнах на бара и извадих разпечатките. На една от тях имаше снимка. Беше стара, поне на десет години. Но лицето ми беше познато. Разкривените от гняв черти — също.
Пъхнах разпечатките обратно в плика и извадих бележките от разговора си с доброволката Тийн. Налагаше се отново да поговоря с нея, но не тази вечер. Отпих глътка бира и се запитах дали не е твърде късно да звънна на Родригес. Вероятно не. На екрана някаква дама от Фар, Тексас, спечели голямата награда в шоуто на Боб Баркър. Вдигнах мълчалив тост за успеха й. След което си поръчах чашка ирландско уиски и още една бира. В бара беше топло. Уискито беше особено приятно на фона на пороя, който се сипеше върху тентата пред заведението и отмиваше уличната мръсотия. Реших, че работата може да почака, и се приготвих да си поръчам една пица, затоплена в микровълновата. Но в този момент на свободния стол до мен се настани един приятел.
— Не е хубаво да пиеш сам, Кели.
Уили Досън бръсна дъждовните капки от раменете си и вдигна показалец към бармана. Поръчката му беше водна чаша „Джони Уокър“ червен етикет.
— Какво те води тук, Уили?
Барманът отмери питието и плъзна чашата по плота. Уили отпи една глътка и млясна с уста.
— В такова гадно време няма нищо по-хубаво от едно уиски. Излишно е да го казвам точно на теб, нали?
Търпеливо изчаках. Уили огледа заведението и спря очи върху лицето ми.
— Често ли идваш тук, Кели?
— Казвай какво има, Уили.
Кметският човек се обърна към витрината и леко кимна. До тротоара беше спряла черна лимузина с включени габарити и работещ двигател.
— Той иска да размените няколко думи.
Запитах се как кметът ме е открил в този забутан бар, при това в петък вечер. Но по-подходящият въпрос беше защо. Първият явно щеше да остане без отговор, но с втория нещата стояха другояче — неговият отговор ме чакаше пред заведението. Изпих си уискито и кимнах към чашата на Уили, в която все още имаше пет сантиметра течност.
— В такъв случай приключвай с това — рекох. — Не искам негово превъзходителство да ме чака.
