— Мисля, че не си ти. Разбира се, това не оправдава заиграването ти със съпругата на покойния.
— И това ли си чул?
— Видял ви е половината квартал. По-скоро как се измъкваш от къщата му в шест сутринта.
— Не е това, което си мислиш.
— Не вярвам, че ти си го убил. Но нека спрем дотук.
— Искам една услуга.
Детективът забави отговора си.
— За Дан Мастърс ли става въпрос?
— Какво знаеш за него?
— Достатъчно. Но не знам защо.
Родригес беше наясно, че именно Дан Мастърс е измъкнал револвера от помещението за съхранение на веществени доказателства. Не бях сигурен как е разбрал, но и не се изненадах.
— Това е причината да изчакаме — рекох. — Може би ден-два.
— Говори ли с Мастърс?
— Да, следобед. Очаквам всеки момент да се обади.
Родригес се поколеба, но не толкова дълго, колкото можеше да се очаква.
— Какво искаш?
— Помниш ли отпечатъка, който сне от перваза ми?
— През онази нощ, в която имаше посещение?
— Да. Разполагам с няколко други, искам да ги сравниш с твоя.
— Този отпечатък е частичен, Кели. Не става за съда.
— Не ми трябва за съда, Винс.
Родригес обмисли чутото.
— Налага се да ми кажеш малко повече.
Казах му малко повече. После му изпратих по имейла разпечатките на Джейкъбс, към които прибавих и снимка на човека, за когото се отнасяха. След което отидох да си легна. Дан Мастърс не се обади да каже дали ми е уредил среща с Джанет. Но аз и не очаквах да се обади.
На другата сутрин излязох в девет без четвърт, запалих колата и натиснах газта по Лейк Шор Драйв. Движех се на юг, сред обичайния сутрешен трафик. Съдейки по шофьорите наоколо, човек никога не би допуснал, че в Чикаго е забранено да се говори по мобилен телефон по време на шофиране. Аз бързо разбрах колко основателна е тази забрана, тъй като за малко не налетях на един-два джипа, докато се опитвах да отворя капачето на телефона и да извадя една визитка от портфейла си. Червена, на жълти звездички.
Отначало се включи телефонният секретар, но после, още преди да оставя съобщение, Хюбърт Ръсъл вдигна слушалката.
— Ало?
— Здрасти, Хюбърт.
— Изписаният номер не ми е познат.
— Аз съм Майкъл Кели — човекът, който поиска да види архивите за чикагския пожар.
— А, мистър Кели. Извинявай, но рядко ми се обаждат от непознати номера. Какво има?
— Един въпрос, свързан с компютрите.
— Давай.
— Всъщност отнася се по-скоро до хакерите.
— Още по-добре.
— Миналата седмица спомена, че няма компютър, който да ти се опре.
— И сега ще кажа същото.
— Имаш ли нещо против да го докажеш?
Паузата продължи съвсем кратко.
— Предполагам, че става въпрос за нещо незаконно.
— Предположението ти е правилно — отвърнах. — Но целта е благородна.
— Обясни ми каква е тази цел и защо е толкова благородна.
Направих го. Хюбърт каза, че може да помогне. И че желае да помогне.
— Кога можем да го направим? — попитах.
— Нужният софтуер е тук при мен. Само трябва да го инсталирам.
— Толкова ли е лесно?
— Да. Въпреки че звучи страшничко.
— Там ли си днес?
— Разбира се, тук съм.
Спрях пред Чикагското историческо дружество. Часовникът ми показваше малко след девет.
— Чакай ме, Хюбърт. Скоро ще се ти се обадя.
Тийн седеше на рецепцията и търсеше някой, на когото да се усмихне. Беше облечена в тъмнокафяв пуловер, бежови панталони и кафяви обувки със златни катарами.
— Охо, човекът от „Трибюн“ — възкликна тя и ми връчи влажната си длан. — Как сте, мистър Кели? Знаете ли, че май пропуснах вашата статия.
— Всъщност тя още не е готова.
— О, така ли? Мога ли да ви помогна с нещо?
— Всъщност можете — кимнах аз и внимателно я побутнах към ъгъла на просторното фоайе.
Покрай нас мина група студенти, която се насочи към магазина за сувенири. Доброволката машинално им се усмихна, след което отново ме дари със своята лъчезарност.
— От каква помощ се нуждаете?
Извадих една снимка и я поставих с лице към плота. После подредих още шест около нея.
— Човекът, който преди две седмици е потърсил книгата на Шийхан — рекох.
— Да?
— На въпроса ми как изглежда вие отговорихте „опасен“.
Тийн вдигна очи към тавана и потърси отговор на въпроса, който още не й бях задал.
— Да, наистина изглеждаше опасен.
— Чернокож ли беше този човек, Тийн?
Лицето й се проясни, главата й кимна.
— Да, чернокож беше.
После лицето й се начумери.
— Не мислите, че съм го нарекла опасен, защото е чернокож, нали? Това е изключено! Миналата година в квартала ни се нанесе чернокожо семейство, само на една пряка от къщата ми. Всяка седмица се срещам с тях в „Сън Фудс“. Много приятни хора, въпреки че не съм разговаряла с тях. Всъщност в супермаркета има много хора, с които не съм разговаряла.
— Ще откриете ли този човек тук? — попитах аз и обърнах седемте снимки с лицето нагоре. Тийн без никакво колебание посочи една от тях.
— Това е той.
— Някакви съмнения?
— Никакви. Вижте колко е едър.
— И опасен.
— Точно така, опасен. Кой е той?
— Ще ви кажа по-късно. Засега спираме с въпросите.
Главата на Тийн отново закима. Дишаше учестено, очевидно обзета от желанието да бъде полезна.
— Освен това искам да си поговорим за вашия куратор — подхвърлих аз.
— Мистър Рандолф?
— Да.
