Ако някой му отговори, Кел не го чу. Мокра от пот, слушалчицата се изплъзна от ухото му. Тупаше го ритмично по гърба, провиснала на тънката жичка, докато той тичаше под палещото обедно слънце нагоре по Потьомкинското стълбище. Краката му бяха безчувствени от усилието, дробовете му пареха отвътре, редичка дървета закриха вагона от погледа му. Кел разбра, че губи играта. След минута Клекнър щеше да излезе горе на площада, а оттам нататък им оставаше само един, последен шанс да го хванат.
С последни сили Кел продължаваше да се изкачва нагоре; минал бе седем стълбищни площадки, оставаха му три, той вземаше стъпалата по две наведнъж, привличайки любопитни погледи от минувачите. На най-горната площадка бе застанало същото голо до кръста момче с огромния орел, кацнал на рамото му. Зад него се очертаваше достолепната фигура на херцог Дьо Ришельо, но с празна ръка - гълъбът отдавна бе отлетял. Дрехите на Кел бяха подгизнали от пот, дробовете му - пълни с жарава. Последна отсечка. Абакус сигурно вече беше слязъл от вагона и се движеше необезпокояван през площада.
Десетина секунди по-късно Кел го видя. Клекнър се отдалечаваше, подтичвайки, от Потьомкинското стълбище и от Ришельо по посока към такситата в северния край на „Екатерининская“. Той се обърна и отново погледите им се срещнаха - ловец и плячка. Човекът, който се бе опитал да му отнеме Рейчъл, който за малко не бе провалил кариерата на Амилия - а сега Кел тичаше с последни сили към него, скъсяваше дистанцията, оставаха някакви 6-7 метра, когато Клекнър, оставен без избор, се обърна и отново затича напред.
Трима мъже, всичките с цигари, чакаха на пиацата, подпрени на една и съща кола. И тримата имаха вид, сякаш с дни не се бяха къпали. Кел се надяваше, че двамата си бяха получили парите.
-
Клекнър не се поколеба.
- Да! - отвърна на руски той и се метна на задната седалка. - Да вървим!
Клекнър затръшна вратата и нареди на Джез - на перфектен руски - да го закара „до аерогарата, колкото се може по-бързо“, после се извърна назад, за да види как задъханият Томас Кел жестикулираше на един от шофьорите. Още докато аудито ускоряваше нагоре по „Екатерининская“, Клекнър отвори прозореца и се опита да подреди мислите си. Ако Кел бе дошъл заради него, той положително водеше със себе си екип. МИ6 и ЦРУ бяха завардили летището, железопътната гара, главните изходни артерии на Одеса. След секунди Кел щеше да е в следващото такси и да го гони. Как, по дяволите, бе допуснал да се случи това?!
- Можеш ли да караш малко по-бързо, ако обичаш? - подкани той шофьора, който му хвърли презрителен поглед в огледалото, сякаш му беше писнало от капризите на туристи. - Следят ме. Ще ти платя. Карай колкото можеш по-бързо и се махни от главното шосе. Мини по задните улици.
- Да, да.
- Божичко! - промърмори на английски Клекнър.
Обикновено той впечатляваше хората с говоримия си руски, който му помагаше да разчупва ледовете при нови запознанства. Но не и днес. Не и с този тип. Шофьорът пропусна една съвършено очевидна странична улица, при това обозначена със светофар, и продължи упорито напред по главното шосе.
- Ей! Нали ти казах да караш по задните улици! -Клекнър започна да се пита дали този човек изобщо знае руски, или е чужденец. - Искаш ли аз да карам?
- Да, да.
Клекнър изруга отново, този път още по-гневно. Но думите му имаха нулев ефект върху шофьора, който сякаш беше имунизиран срещу всякакво чувство на неотложност и заплаха. Клекнър се извърна назад и видя едно от такситата на пиацата, което беше на по-малко от триста метра зад тях. Кел го гонеше по петите. Най-после шофьорът благоволи да свие в една тиха странична уличка.
- Уф, крайно време беше - промърмори на английски Клекнър, но в следващия миг тялото му бе изстреляно към облегалката на предната седалка. Шофьорът бе ударил рязко спирачките.
Джез се обърна назад. Аудито беше спряло до бордюра. Наоколо не се виждаше никой. Електрошоковата палка беше скита в джоба на вратата до лявата му ръка. Той посегна към нея.
- Знаеш ли какво, приятел? - каза той и видя как очите на Клекнър се изцъклиха от уплаха, когато чу британския му акцент. - Защо не млъкнеш малко, да ти го начукам!
С тези думи Джез се пресегна, допря палката до гръдния му кош и натисна спусъка.
Кел видя как аудито отби и спря встрани и нареди на шофьора на таксито да го остави на ъгъла. Докато подаваше банкнота от десет гривни, той не изпускаше от поглед предната кола. Видя как тялото на Клекнър се изпъна нагоре, после се отпусна безжизнено на задната седалка. В следващия момент шофьорската врата се отвори и Джез слезе от колата. Задачата беше изпълнена.
Кел извади телефона и се обади на Дани.
- На „Садиковская“ сме - каза той, като прочете наименованието на улицата от близката табелка на кирилица. - Вие?
- В задръстване. Харолд също. Какво става? Съжалявам, правим всичко възможно да стигнем до вас.
