По-студената война полностью

- Говори! - нареди му Кел, докато около Минасян се образуваше празно пространство, тълпите се отдръпваха встрани, като около паднал на земята пияница. - Има ли движение около колата?

- Не. Моторът работи. Шофьорът изглежда напълно спокоен. Не мисля, че са те. Като че ли наблюдаваме грешните хора.

- Спукай му гумите, дявол да го вземе! - заповяда Кел и се извърна към ескалаторите.

В този момент сякаш от пода постепенно изплува главата на Райън Клекнър, шията му, раменете, торсът.

На ескалатора пред него пътуваше руса жена приблизително на възрастта на Рейчъл; зад него - възрастна двойка от кораба. Преди Кел да успее да извърне глава встрани, Клекнър срещна погледа му. Лицето на американеца сякаш се разпадна. Кел видя как очите му се разшириха от ужас, долната му челюст увисна, после той хукна да бяга, изоставяйки куфара си, който се затъркаля назад по ескалатора; в този момент бе разбрал, че суматохата на етажа беше част от операцията по залавянето му. Кел извика Дани по станцията, понеже вече не го виждаше в салона.

- Отвън съм, отивам да пукна гумите - отвърна Дани.

Кел извика в отговор:

- Остави гумите. Джавед ще свърши това. Абакус е в движение.

Кел изхвърча навън през една врата на отсрещния край на терминала. Нина и Джавед бяха още на западния кей и наблюдаваха едновременно кораба и мерцедеса. Дани се опитваше да се върне при Кел. Всички те бяха временно извън играта. Кел и Каръл бяха единствените членове на екипа с пряка видимост към Клекнър.

- Отива към главния площад на пристанището. Към железницата. Движи се. Тича.

Гласът на Кел вдигна под тревога Елза и Алисия, които веднага докладваха, че са заели позиция в две отделни таксита с работещи двигатели на изхода на пристанището. Харолд се бе върнал в наетата от Кел кола, Дани също тичаше към аудито. Гласовете им се смесваха в някаква какофония в слушалките на Кел, докато тичаше по източната алея към площада в северния край на терминала. Каръл беше някъде зад него. В далечината се чуваха сирени. Той нямаше представа какво правят Нина и Джавед, но поне се надяваше да са срязали гумите на мерцедеса и да тичат покрай източната страна на сградата. Мъж на четирийсет и четири, пушещ по кутия и половина на ден, се опитваше да догони изпаднал в паника двайсет и девет годишен американец в превъзходна физическа форма. След броени секунди Клекнър щеше да се скрие от погледа му.

- Виждам го. - Беше Харолд, паркирал до бордюра в лентата за ускоряване, която се вливаше от пристанището в главното шосе. - За малко щях да го прегазя, мамка му! Изскочи пред мен, копелето мръсно...

Кел си представи къде се намираше Клекнър в този момент. Беше подминал пиацата за таксита, а от там единствената разумна възможност за него беше да напусне района на пристанището, да пресече главното шосе и да поеме нагоре по Потьомкинското стълбище.

- Виждам го.

Този път беше Елза от таксито. Клекнър бе стигнал до главния портал на пристанищния комплекс.

- Какво прави?

Кел спря на място. Дотолкова бе останал без дъх, че Елза го накара да повтори.

- Оглежда се за такси - каза тя. - Видя ме в колата, позна ме. Иначе щеше да ме наеме. Съжалявам.

- Не се тревожи.

Кел се затича отново. Беше вече на стотина метра зад нея. Стори му се, че за миг зърна Клекнър, който в този момент излезе през портала. Елза потвърди.

-Пресича шосето - каза тя. - Близо е до мен. Minchia. - Някой друг се опита да се включи по радиовръзката, но Кел му кресна да замълчи. - Изчакайте, моля - каза и Елза. - Отива към железопътната линия.

- Как така отива към железопътната линия?!

Под лентата за ускоряване наистина минаваха гарови коловози, но те бяха вътре в пристанищния комплекс. Откъм шосето нямаше достъп до тях. Освен ако Клекнър не се бе върнал назад към терминала.

- Извинявай. Исках да кажа, онова, малкото нещо. Дето води нагоре по стълбите. Не се сещам как го нарече на английски. На италиански е fonicolare.

- Зъбчатата железница - каза Кел, който тъкмо се бе добрал до шосето и оглеждаше отсрещната му страна.

Останал без сили, точно в този момент той забеляза Клекнър да влиза във вагона, паркиран в основата на зъбчатата железница, който щеше да го откара до горния край на Потьомкинското стълбище. Американецът беше последният пътник за този курс. Вратите на вагона се затваряха.

- Да го последваме ли? - попита Елза.

- Не, останете тук. Ще ми трябвате, ако реши да се върне.

Кел нямаше избор. Прескочи бариерата и се затича напряко през шосето, като едва не попадна под колелата на една лада, която се носеше към него. Шофьорът наду клаксона, но Кел вече се бе добрал до отсрещната страна, вдигна очи нагоре и срещна погледа на Клекнър точно когато вагонът започна бавното си изкачване нагоре по хълма.

- Дани! - извика той по радиостанцията. - Харолд! Бързо на горния край на стълбището. Искам ви на площада при Джез, на булевард „Приморский“!