При влизането в посолството Кел беше накаран да остави мобилния си телефон на съхранение. Апаратът му бе върнат от един морски пехотинец с бръсната глава, но на практика беше вече неизползваем. Чейтър и хората му бяха разполагали с повече от час, за да му качат софтуер за засичане на разговори, с какъвто само те разполагаха. Дори да не го бяха направили, Кел не искаше да рискува. Той отиде до едно бистро на три преки от посолството, записа на листче хартия номерата на Мариана и Адам, извади СИМ картата и изхвърли телефона в едно кошче за боклук. После пресече улицата и се обади на Мариана от телефонната кабина на отсрещния тротоар.
- Мариана, Крис Хардуик е на телефона.
- Крис!
Гласът й звучеше бодро и развълнувано. Кел предположи, че е сама в офиса; едва ли щеше да показва така радостта си, ако Делфас слухтеше наоколо. Няколко минути си разменяха любезности - Мариана го постави в течение на семейните новини, - докато най-после той успя да насочи разговора към вилата на Цецилия Шандор.
- Спомняш ли си, когато ми спомена, че си видяла Пол Уолинджър да разговаря с някого в един ресторант, недалече от офиса ви?
Ако Мариана бе изненадана от въпроса му, с нищо не се издаде.
- Да, разбира се - отвърна ентусиазирано тя. - Мъжът с брада.
- Точно така. В кой ресторант бяха? Този на първия етаж под вас ли?
Мариана вече му бе казала, че не са били там, но Кел трябваше да започне отнякъде, за да открие вярното място.
- Не, не! - отвърна бързо тя, точно както бе очаквал. - Мисля, че беше „Марикас“. Да, сигурна съм, че беше „Марикас“.
- Как се пише? - Кел си записа името в тясната и душна телефонна кабина. Оттук нататък беше лесно. - Имам чувството, че се отбих там за кафе една сутрин.
- Да - отвърна Мариана. - Много е възможно.
Кел прочисти гърлото си. Зададе още три въпроса за семейството на Мариана - беше си дал труда да запомни имената на майка й и баща й, - после намекна, че трябва да влиза на среща.
- Надявам се докладът ми да бъде готов до края на седмицата - каза той.
- Сигурно много работа си свършил, Крис! - Мариана звучеше покрусена, че разговорът, самото им познанство отива към своя неизбежен край. - Така ми се иска да се видим пак - каза тя.
Кел си даваше сметка за абсурдната жестокост на лъжите си. Навремето, като млад, бе изпитвал садистично задоволство от умението си да манипулира хората, но това бе отдавна минало. Един мъж на четирийсет и четири не бива да се гордее, че е накарал една самотна жена да се чувства харесвана.
- На мен също - каза той и се напсува мислено.
- Кога ще се върнеш да ме видиш? - попита тя.
Кел си я представи сама в офиса, леко зачервена, а отвън крещяха чайки.
- Едва ли ще е толкова скоро - каза той, като се насилваше гласът му да не прозвучи студено или безразлично. - Освен ако не ми се отвори път към Гърция, може би на почивка.
- Би било прекрасно да се видим пак - каза тя. -Моля те, нека държим връзка.
- Да. Непременно.
Кел затвори телефона и запали заслужена цигара. Тръгна обратно към хотела. В края на добре поддържания градски парк забеляза друга телефонна кабина, изчака си реда зад някакъв сириец по анцуг и набра атинския номер.
Адам Хейдък си беше на бюрото.
- Имам задачи за теб.
- Казвайте, сър.
Отсреща през улицата двама полицаи с отегчен вид проверяваха наслуки номера на преминаващи коли и мотопеди. Турция си оставаше полицейска държава.
- Задачите включват отиване до Хиос с екип от „Технически операции“. Което на свой ред предполага одобрение от Лондон.
- От Амилия? - попита Адам.
- От Шефката - отвърна Кел.
Кел се събуди преди разсъмване в спалния вагон за Истанбул с цепещо главоболие и жаден като камила - последиците от цялата бутилка „Макалън“, която бе пресушил предишната вечер в компанията на двама млади турски бизнесмени, отиващи на тридневна конференция в България по въпросите на тъй наречената „бяла техника“. С два ибупрофена и половин литър вода в стомаха, той гледаше навън през издрасканото стъкло на спалното купе за четирима, отпивайки подсладено нескафе от пластмасова чаша, заслушан в хъркането на мустакатия вдовец на долното легло.
