По-студената война полностью

Амилия Левин и Елза Касани седяха една срещу друга на пищното канапе в бара за гости на хотела; едва ли някой страничен наблюдател би могъл да си помисли, че са нещо друго освен майка и дъщеря, почиващи си от разглеждане на забележителностите из „Султанахмет“. Кел моментално усети близостта между двете; гласът на Амилия бе станал мек и топъл, както в компанията на най-верните й приятели и душеприказчици. Елза я гледаше с нескрито възхищение, но не уплашено или угоднически, а по-скоро спокойно и дяволито. Пред двете имаше сервиран чай в малки стъклени чашки върху порцеланови чинийки заедно с пакет турски шоколадови бисквити, несъмнено купени от някой магазин наблизо.

- Трябва да престанем да се виждаме така - каза той, пристъпвайки към тях.

Амилия вдигна поглед и се усмихна на шегата му. Елза се обърна да погледне кой е и с видимо усилие се спря да не извика отново „ Minchia! “ при вида му.

-Питах се кога най-после ще се появиш - каза Амилия, като погледна многозначително часовника си. - Елза ми каза, че си взел спалния влак.

- А пък аз си мислих, че си в Лондон - отвърна той, докато се чудеше дали му е приятно, че я вижда, или е раздразнен, че за пореден път го бе държала на тъмно.

Те се целунаха и в този момент се появи сервитьорът, за да го попита дали би желал да пийне нещо. Кел си поръча чай и седна до Елза, като се питаше колко ли още време трябваше да мине, преди някой да се сети да му каже каква, по дяволите, е тази история.

Кел получи отговора на въпроса си само след час. По предложение на Амилия оставиха Елза да работи в хотела и излязоха да се поразходят из улиците на града, на места хванати под ръка, но повечето време принуждавани да се разделят от тълпите пешеходци, главно туристи, които се блъскаха по „Истиклял“. Амилия беше с шал на цветни мотиви върху туидено сако с кръпки на ръкавите; Кел си каза, че прилича на придворна дама, обслужваща кралицата в Сандрингам, но не беше в настроение да я дразни. Небрежно облечен с джинси и пуловер, той пушеше в движение и настойчиво разпитваше Амилия.

- Не ми каза нищо за СИМ картата, която е била намерена сред останките на самолета.

- Много неща не бях в състояние да ти кажа, Том.

Типичен за Амилия уклончив отговор, от който Кел нищо не разбра. Елегантно облечен турчин с плешивина на темето и лъснати до блясък кафяви обувки седеше на столче пред витрината на магазин, в който бяха изложени разноцветни гранчета прежда в дървени кутийки. Човекът свиреше на инструмент, подобен на лютня, и пееше тъжна песен. До него момче по футболна фланелка с емблемата на „Бешикташ“ ядеше геврек.

- Как беше в Анкара? - попита Амилия, докато наблюдаваше уличната сценка.

Кел допускаше, че има причини да е толкова загадъчна. На въпроса й за Анкара той не знаеше откъде да започне. С държанието си в посолството Чейтър бе постигнал две цели: да го унижи заради неясния му статут и да откаже съдействие на МИ6 в разследването на смъртта на Уолинджър. Той не желаеше да занимава Амилия с това. От нейна гледна точка всичко, което кажеше за Чейтър, щеше да се пречупва през собствената му враждебност към човека, съсипал кариерата му. Кел искаше Чейтър да крие нещо от тях; и Амилия разбираше това не по-зле от него самия.

И така, той й заразправя за дългите часове, прекарани в бюрото на МИ6; за негово учудване Амилия често го прекъсваше, за да задава поясняващи въпроси, да подлага фактите на кръстосана проверка, за да се убеди, че Кел й предава точно и най-малката подробност от множеството телеграми и факсове, които бе прочел в кабинета на Уолинджър. Говорейки, те неусетно се озоваха на площад „Таксим“, после се върнаха обратно назад по „Истиклял“, като пътьом се отбиха в една книжарница за англоезична литература. Амилия си купи „Екип от съперници“ на Дорис Гудуин - „понеже всички, които познавам, я четат“ гласеше обяснението й. Когато най-после въпросите й за Хичкок се изчерпаха, Кел отново повдигна темата за намерената СИМ карта.

- Кой е претърсвал останките? Кой е открил телефона?

-Турските власти. Имах нещо като служител за връзка. Той успя да прибере телефона и да го донесе в Лондон.

- Е, и?

Двамата се спряха на място. Амилия намести шала си и се обърна на сто и осемдесет градуса, поглеждайки широкия булевард на север. Бяха на не повече от шест метра от входа на руското консулство. При други обстоятелства Кел вероятно би й посочил този факт като любопитна подробност от пейзажа, но не искаше да прекъсва потока на мислите й.

- Има номера, които все още се опитваме да проследим.

- Какво значи това?

- Значи, че още е рано да се каже.