Чудя се къде ли си сега, в този момент. Какво ли правиш? Намираш ли си работа, след като ресторантът е затворен? Цецилия, искам да ти кажа, че не минават и пет минути, без да мисля за теб. Днес следобед карахме ски с Андрю, но ти през цялото време беше в мислите и в сърцето ми, чувствах се изпълнен с любовта ти и с моята любов към теб. През целия си живот като женен мъж - всъщност през целия си съзнателен живот - сякаш съм търсил именно теб, търсил съм жената, с която бих могъл да съм напълно свободен, да бъда себе си, да казвам, каквото искам да кажа, да постъпвам без страх от вина, от мъмрене, от какъвто и да било фалш. На четирийсет и шест години! Това е абсурдно!
Думите „съзнателен“ и „себе си“ бяха подчертани с двойна черта, сякаш Уолинджър бе изоставил всякакви претенции за мъжко достойнство и се бе превърнал в разгонен юноша.
Понякога имам чувството, че съм прахосал толкова много време в лъжи, че съм живял по начин, който е абсолютно нездравословен, и то не само за мен, а и за семейството ми, за всички мои близки, които предадох и разочаровах с този двойствен живот на сърцето и ума, който водя вече толкова години. Искам всичко това да престане. Искам да бъда с теб и да тегля чертата на всичко, да забравя за тази шибана професия, да се отдам изцяло на нашата любов. Най-после срещнах жената, с която искам да прекарам остатъка от живота си. Искам двамата да изградим нещо заедно.
Рейчъл стоеше до прозореца и гледаше града през тесния процеп между щорите. Кел не знаеше как да тълкува това писмо. Ако Пол действително се бе влюбил безумно в Цецилия, защо бе държал снимката на Амилия в онази книга до леглото си? Наистина ли сериозно бе мислил да напусне работа, или това беше женкарският му начин да подклажда чувствата на любовницата си? И кои бяха „близките“, за които намекваше? Амилия, очевидно. Но чии други чувства бе стъпкал? Дали не бе преспал и със съпругите на свои колеги от Службата?
Жадувам по теб, Цецилия. Не мога да престана да мисля за теб. Мисля си за лятото, как ми беше оставила ключовете от къщата си отвън. Отключих си, ти ме чакаше вътре. Не помня да съм виждал по-красива гледка от теб през онзи ден. Кожата ти беше загоряла от слънцето, устата ти ме очакваше. Не исках да бързаме. Бях зажаднял за теб, защото цяла седмица бяхме говорили по телефона и се измъчвах от копнеж. Спомням си вкуса ти - на лосион за слънце и морска вода, и сладост. Спомням си как свърши, екстаза, който изпита, и бях горд, че съм ти го доставил, понеже всеки миг, прекаран с теб, беше миг в рая.
Кел остави писмото. Беше прочел достатъчно. В този момент имаше чувството, че не с друго, а с това ще запомни Пол. За него той вече нямаше да е колега шпионин, приятел, баща; щеше завинаги да си остане човекът, допуснал да загуби разсъдъка си по една жена, оставил се на нагона да изтрие всичко останало от съзнанието му. За негово облекчение, Рейчъл се извърна към него и каза шеговито:
-Виждала съм нейна снимка. Напомня на някоя На’ви.
- На’ви? - повтори Кел, като се опитваше да възприеме същия закачлив тон.
