Беше права. Бар „Бльо“ беше свърталище на новата космополитна класа - млади хора, свръхобразовани и свръхзадоволени, посветили живота си на трупане на богатство и статус, на задоволяване на огромните си, ненаситни апетити. Това беше едно от нещата около Клекнър, които се набиваха в очи. Хората на партито -интелектуално нелюбознателни, напълно лишени от самосъмнение, издигнали в добродетел неподправената си алчност и амбиции за социално израстване -щастливо се въргаляха в нирвана от показна, снобска мърлящина. Момичета, кокаин, шампанско, маркови дрехи... всичко на показ, всичко достъпно за всеки, който го пожелае.
И все пак Кел бе доловил у Клекнър известно нежелание да се отдаде изцяло на този стил на живот. Дали човекът се бе озовал по случайност в тази хедонистична среда на млади дипломати и бизнесмени, които обикаляха бар след бар, клуб след клуб, и просто се бе отдал на забавления? Или пък с присъствието си преследваше някаква скрита цел, изпълняваше някаква оперативна задача?
- Трябва да се сбогувам с Райън.
Рейчъл бе решила от името на двама им, че няма да се връщат на партито. Пет минути по-късно тя излезе от бара широко усмихната; погледът й говореше, че за тях нощта сега започва.
- И така - каза тя, като го хвана под ръка и го подкара по улицата, притискайки се в него, - къде ще ме водиш сега?
Кел я обгърна с ръка през кръста, усети парфюма й, допира на гъвкавото й младо тяло.
- Къде ти се ходи? - попита той.
- Ами... например в хотела ти?
Бяха в таксито, коленете им ту се допираха, ту се разделяха. Сърцето на Кел биеше забързано като на картоиграч, очакващ желаната карта.
- С кого говореше по телефона? - попита Рейчъл.
Това не беше обичайното за такива случаи бърборене за стопяване на дистанцията. Кел си даде сметка, че тя бе изчакала подходящия момент, за да зададе въпроса си.
- С един колега от Атина.
- Нещо за баща ми ли?
- Може би.
- Какво ще рече пък
Същият пристъп на гняв, обагрил в алено бузите й, същият пронизващ поглед, както когато бе прочела картичката от букета на погребението; в един миг сякаш цялото й същество се промени. Стана далечна, уязвима и студена.
- Извинявай, професионален инстинкт. Забранено ни е да говорим за оперативни...
- Да бе, да - прекъсна го тя, извърнала поглед навън през прозореца. Колата бе спряла на светофар. Бяха на не повече от петдесетина метра от стените на британското консулство. - Да ви се не видят и шпионите...
Беше пияна. Комбинацията от стрес, скръб и алкохол бе предизвикала този пристъп на ярост. Той постави ръката си върху нейната. Тя се остави да я хване за дланта, но не отговори на допира му. Щеше да му е по-малко неприятно, ако просто бе издърпала ръката си.
- Беше един колега от посолството в Атина, който разследва катастрофата с баща ти.
Тя се извърна към него. В тъмните й очи той прочете прошка. Вероятно съзнаваше, че бе реагирала пресилено.
- Как се казва този човек?
- Адам.
- Адам кой?
- Хейдък.
Таксито намали скоростта и спря пред хотел „Лондр“. Валеше дъжд. Кел се надяваше, че няма да завари Амилия или Елза пред чаша бренди в лоби бара; щеше да му се наложи да дава обяснения в десет часа вечерта.
- Сега ли го измисли?
Той подаде на шофьора банкнота от десет лири.
- Това никога няма да разбереш.
Тя не се засмя.
- Господи, Рейчъл! Човекът се казва Адам Хейдък. Окей? Не съм си го измислил.
На три крачки пред него, тя вече изкачваше с бърза стъпка стъпалата на хотела. Някакъв човек продаваше рози в дъжда. Предложи една на Кел, сякаш с едно цвете щеше да спечели благоволението на това красиво момиче, но Кел го подмина и влезе вътре. Рейчъл пресичаше фоайето. Каквато и химия да се бе развила между тях, каквото и да си бяха обещали телата им на улицата пред бара, се бе изпарило. И все пак Рейчъл беше още с него, в хотела.
Кел я видя как се насочва към лоби бара. За негово облекчение беше празен. От Елза или Амилия нямаше и следа. Единствената жива душа беше папагал в клетка под портрета на Ататюрк. Барът в отсрещния край на помещението беше затворен, светлините намалени.
- Тук е като в „Студио 54“ - каза Рейчъл напълно сериозно. Гневът й беше попреминал; все още изглеждаше обидена от уклончивостта на отговорите му, но беше готова да го допусне отново до себе си.
- Баща ти е имал среща на Хиос преди смъртта си. -Кел знаеше, че трябва да бъде откровен с нея. - Опитваме се да установим с кого се е срещнал. Да определим самоличността на мъжа.
- На
Рейчъл наду бузи и му обърна гръб. Пръстите на ръката й се заиграха с пискюла на една плюшена възглавница.
- Не е нужно да ме щадиш, Том - каза тя. - Познавам баща си. Знам какви ги е вършил. Не се чувствай длъжен да ме пазиш от него.
Какво би могъл да отговори на подобна забележка? Много често същите хора, които те приканват да бъдеш докрай откровен с тях, ти се сърдят и те мразят, когато им кажеш истината в очите. Онова, което Рейчъл знаеше за поведението на баща си с жените, както и за начина, по който се бе държал с майка й като съпруг, щеше винаги да влияе върху отношенията й с мъжете.
