Това беше класическо изказване в стил Амилия. Язвително и по същество.
- Всичко изглежда чисто - каза той. - Но пък какво доказва това? Този не ти е някой отмъстителен държавен чиновник, който не е в състояние да изпрати имейл до водещия си офицер, без да го прочете половината свят. Имаме насреща си обучен служител на ЦРУ, който може да работи, а може и да не работи за контраразузнаване от най-висока проба. Ако Райън Клекнър продава тайните на Запада на Москва или Пекин, вербувалата го институция би трябвало да е генетично програмирана да направи всичко възможно това да не се вижда отстрани.
- Разбира се.
- И така, аз продължавам да търся - каза Кел.
- Именно - отвърна тя.
Пробивът дойде след по-малко от двайсет и четири часа.
Кел се беше настанил в кабинета на Уолинджър в истанбулския офис на МИ6; на екрана в единия край на бюрото вървеше подборка от видеозаписи, заснети от екипа за наблюдение на Клекнър през последните шест седмици. Дните му бяха почти изцяло запълнени с четене на доклади за Клекнър - всичко, което Лондон бе успял да изрови за живота и кариерата му, - както и на цели купчини засекретени папки с документи относно Айнщайн, Хичкок, Шандор и Уолинджър. Много от тях препрочиташе за втори или трети път с надеждата да улови нещо, което бе пропуснал досега -някаква закономерност, съвпадение, някоя издайническа грешка, която да се превърне в ключ към загадката.
Задачата му се усложняваше допълнително от това, че не знаеше дали установените особености на придвижване и засечените маршрути на Абакус из града бяха резултат от официалната му работа като служител на ЦРУ, опитващ се да вербува местни източници на информация под дипломатическото си прикритие като „аташе по здравеопазването“, или сочеха нещо по-съмнително. Четири пъти екипът на МИ6, натоварен с наблюдението му, бе допуснал Клекнър да се изплъзне. Първия път се бе повредил автомобилът, с който го следяха. Втория път същият ван бе попаднал в задръстване и Абакус се бе възползвал, за да изчезне. Но в другите два случая Клекнър бе приложил активни мерки за контранаблюдение срещу екип от шестима агенти и бе успял да се отърве от тях в рамките на четирийсет и пет минути. Дали се срещаше като агент с водещия си офицер или като водещ офицер с някои от своите източници? Ръководителят на екипа - млад, трийсет и четири годишен британец от азиатски произход на име Джавед Мосин - неведнъж се бе оплаквал, че е невъзможно Абакус да бъде следен ефективно, ако екипът наброява по-малко от десет души. На него му трябваха чифт очи не само зад обекта, но и пред него, за да отгатват накъде би могъл да тръгне, съдейки по предишното му поведение.
Това означаваше едно: по-голям брой агенти. Повечето от екипа, както и двама специалисти от „Технически операции“, които отговаряха за гората от камери и микрофони, инсталирани из целия град, вече бяха прекарали по шест седмици в Истанбул и - напълно разбираемо - искаха да се прибират. Амилия не гореше от желание да поиска нов екип, не на последно място защото такъв трябваше да бъде командирован от МИ5. Това повдигаше риска да й се наложи в Лондон да отговаря на прекалено много въпроси относно операция, която по същество беше насочена срещу американски съюзник на чужда територия. По предложение на Кел тя прие да помисли дали да не наеме Харолд Моубри, Кевин Вигърс и Дани Олдрич - професионалисти на свободна практика, които й бяха помогнали в издирването на нейния син Франсоа преди близо две години. Елза Касани също бе дала съгласието си да работи и занапред по случая „Абакус“.
Оглеждайки Клекнър от всички възможни страни, Кел бе забелязал една подробност от ежедневието му, която изглеждаше твърде необичайна: редовните му визити в малка чайна на булевард „Истиклял“, на не повече от петдесетина метра от входа на руското консулство. Амилия бе споменала за някаква симпатична млада сервитьорка, от която уж бил привлечен, но оттогава момичето бе напуснало, а нямаше никакви сведения с Клекнър да са се виждали извън заведението. Две седмици след като сервитьорката бе изкарала последната си смяна там, Абакус продължаваше да посещава чайната два-три пъти седмично, обикновено след някоя обиколка из книжарниците на „Истиклял“. В което нямаше нищо необичайно, само дето той не показваше подобна привързаност към нито едно друго заведение в града, ако не се броеше кафето във фитнеса му (в което често закусваше след упражнения) и един ливански ресторант, недалече от американското консулство, където се събираха негови колеги.
