- На азиатския бряг. Тази случка си я спомням. Бях в екипа. - Кел имаше чувството, че разговаря с друг човек. От заядливата надменност на Мосин не бе останала и следа, гласът му беше спокоен, говореше като човек, който разправя истории в кръчмата на халба бира. - Бяха ми нужни два часа, за да стигна до там. Той се качи на ферибота за Бююкада.
- Значи пак на Принцовите острови?
- Да, сър.
Кел почувства как го облива мощна вълна на тържество; беше като човек, поел доза стимулант.
- А като стигна там? Какво се случи?
Мосин заговори още преди да бе задал въпроса.
- Да видим... Седна на сладолед и кафе с приятел до фериботното пристанище.
- Кой е приятелят?
Мосин не отговори няколко секунди.
- Ъъъ, Сара успя да му направи ясна снимка. Идентифицирахме го. Журналист, живее там. Матю Ричардс. Познава много хора от имигрантската колония, дипломати. С Райън се срещат често.
Ричардс. Репортер от Ройтерс. Кел бе виждал разпечатки от телефонните му разговори с Клекнър, както и копия от разменени между тях имейли и есемеси. Досега никога не им бе обръщал сериозно внимание, понеже в Лондон нямаха подозрения, че Ричардс би могъл да е нещо различно от това, за което се представяше. Мосин продължи разказа си:
- Оказа се, че искал да огледа една от къщите до плажа, обявена за продажба. В съседство с тази на Ричардс. Може би Ричардс му я е препоръчал. Съжалявам, че не можахме да се доближим достатъчно и на моменти звукът ни се губеше, сър. Реших да останем на разстояние на моя отговорност. Щеше да ни надуши.
- Да, разбира се.
- Но си спомням, че си носеше плажна хавлия и влезе в морето да поплува. Пише го в доклада. Когато отново го прихванахме на фериботното пристанище, косата му беше още мокра.
- Ами Ричардс? Не се ли натопи и той с него?
- Не. Поне не съм забелязал. Ричардс има две деца. Женен е за французойка. Може да ги е слагал да спят, беше станало късно. Възможно е Райън да е бил при него в къщата преди плуването. Той се разбира добре с цялото му семейство. Учи сина му да играе бейзбол.
Кел знаеше това от докладите и само каза:
- Добре.
Имаше още една дата - онази вечер по средата на седмицата, когато Клекнър бе играл разгорещена партия табла по сако и вратовръзка при 80 процента влажност. Мосин се забави няколко минути, докато открие оригиналния доклад от наблюдението. Този път започна с действията на Абакус през двайсет и четири часовия период преди появата му в „Арада“.
- Аха, ето го! - възкликна той.
Кел гледаше втренчено пакета с цигари върху бюрото на Уолинджър. Веднага след този разговор щеше да отиде до чайната между консулството и хотел „Лондр“ и да запали цигара.
- Казвай! - подкани го той.
- Предишната вечер беше прекарал с момиче. Онази, туркинята, Елиф. - Кел беше запомнил името. Силиконова мацка, която обикаляше около бар „Бльо“, за да си търси съпруг. - Тя си тръгва на разсъмване и Райън отива във фитнеса. - Кратка пауза, после се чу: -Божичко!
Кел се приведе напред върху бюрото; вече усещаше в костите си какво се готви да му каже Мосин.
- Познайте къде отива след това, сър.
- Мисля, че знам къде.
- Взема ферибота от Кабаташ.
- За Бююкада?
- Именно.
След пет минути Кел вече беше в таксито. Шофьорът му разреши да запали цигара - „Само свалете прозореца“ - и докато пътуваха, той изпрати есемес на Мосин, който в отговор потвърди, че Клекнър е в Бурса на конференция, организирана от Червения кръст, за кризата със сирийските бежанци. С това поддържаше легендата си, като вероятно щеше да използва случая, за да извърши някоя вербовка. С други думи - нямаше опасност да се натъкнат на него да се разхожда с файтон из Бююкада.
Половин час по-късно двамата седяха в откритото кафене до фериботния терминал на западния бряг на Босфора. Кел бе пристигнал пръв и бе поръчал две чаши чай, за да убият времето, докато чакаха следващия кораб. На тротоара възрастен турчин продаваше печени кестени от количка; вятърът разнасяше миризма на жар от дървени въглища. Кел беше гладен. Над бара в кафенето имаше осветени цветни реклами като в „Макдоналдс“, изобразяващи бъргъри и клуб-сандвичи с различна степен на ядливост. Кел за малко да си поръча нещо, но в този момент по пращящата уредба обявиха пристигането на кораба.
Двамата станаха, Кел допи остатъка от чая си като шотче уиски, горещата течност ощави небцето му, оставяйки вкус на захарен сироп в устата. Тръгнаха към билетните каси, загърбвайки оживения булевард с потоците автомобили, рева на клаксони и жалния вой на спирачки.
Фериботът не беше препълнен. Кел преброи деветнайсет пътници, които се насочваха по кея към рампата за качване. Двама бяха британци - акцентът им беше някъде от западните графства, а останалите - смесица от местни и туристи от други националности. Той се качи на палубата и последва Мосин към една от седалките на предната палуба. Някой от предишните пътници беше повърнал - във въздуха вонеше на стомашен сок, примесен с дезинфектант. Още щом корабът се откъсна от кея, заваля дъжд; тъмни облаци бяха покрили Босфора, водата изглеждаше сива и ледено-студена.
