- Ето, някъде тук беше седнал - промърмори Мосин, като се настани на седалката до Кел. - Може дори да е същият кораб. - Наблизо семейство турци ядяха хляб и сирене от кошница с провизии. Мосин, който по къси панталони и футболна фланелка на „Галатасарай“ се сливаше перфектно с тълпата, започна да си припомня подробностите по операцията. - Стив го следеше най-отблизо. Бяха с Агата, правеха се на гаджета. Прия беше горе, забулена с хиджаб. Аз бях седнал ей там - той посочи с пръст телевизионния екран в края на палубата - и гледах мач.
- Какво носеше Абакус?
- Кожена чанта, преметната през рамо. Същата, с която обикновено ходи на работа. Носи я навсякъде със себе си. Държи в нея книгите си, вестници и списания, дезодорант, ако ще излиза някъде вечерта и няма време да си вземе душ в консулството.
- Чантата изглеждаше ли с нещо различна от обикновено? По-издута? По-лека?
- Определено беше по-лека. Беше купил бутилка вино, понеже беше канен на вечеря у Ричардс.
- У тях?
-Да.
- И къде се намира това на острова?
- Спокойно, всичко ще ви покажа.
По пътя за острова фериботът спря на четири места. На азиатския бряг останаха десет минути на котва, докато се качи голяма група китайски туристи, които задръстиха средната палуба, с памучните си шапчици и слънчеви очила, посърнали заради лошото време.
Крановете, които разтоварваха контейнери на пристанището, се очертаваха едва-едва в ръмящия дъжд; Кел различи цяла редица чисто нови лилави автобуси, строени на кея. Старата железопътна гара на „Кадикьой“ си беше още там. На Кел гледката му напомняше крайбрежния булевард „Бунд“ в Шанхай, където преди много години бе участвал в операция за изпържване на някакъв африкански търговец на оръжие, дошъл в Китай от Найроби.
Дъждът падаше на талази и плющеше по палубите, когато корабът стигна до устието на Босфора и пое в открито море за двайсетминутното плаване до Киналиада - първия от Принцовите острови. Там дъждът спря и Кел отново излезе навън, на палубата, и запали цигара. В небето над далечните минарета на „Света София“ се изви дъга.
Половин час по-късно, докато навлизаха в залива на Бююкада, Мосин се качи при него на горната палуба и продължи да му разказва стъпка по стъпка за посещението на Абакус на острова.
- Ричардс го чакаше на кея. Децата му ходят всеки ден на училище в града. Той чакаше и ферибота от Картал, който трябваше да ги докара.
- А междувременно?
На път за Кабаташ Мосин очевидно бе назубрил наизуст доклада от въпросния ден и сега беше готов с всяка подробност.
- Пиха кафе във второто кафене ей там. - Той посочи на юг, по протежение на вълнолома, зад билетните каси, откъдето започваха уличките на градчето. - После минаха на бира, изиграха една табла и отидоха да вземат децата.
- Табла, а?
- Ъхъ.
За Кел всяко нещо вече беше улика, знак, сигнал -или поредната задънена улица. Целият му професионален опит на шпионин му казваше, че изборът на острова е грешка. За какво би й притрябвало на една къртица от ЦРУ да се изолира чак на Бююкада, да използва тайници на място, където лесно можеха да я спипат натясно, да й отрежат пътя за бягство? Дали това не бе още един двоен блъф на СВР, като близостта на „Арада“ до руското консулство? Или може би Кел си въобразяваше улики и схеми, където такива просто липсваха?
Изведнъж, без сам да знае защо, без всякакъв повод, той си припомни един разговор с Рейчъл на вилата отпреди няколко седмици. Двамата си бяха поделили една цигара горе на терасата, загледани към Босфора. Амилия бе извела Джоузефин на разходка. Как бе могъл да го забрави?!
Дали бе имала предвид Ричардс? И ако бе така, защо му бе казала, че е американец? Кел извади айфона си и написа есемес до Лондон.
