Кел последва Мосин по широкия кей под палещото слънце, разпръснало остатъците от дъждовните облаци. Влязоха в тесен безистен с магазинчета, предлагащи пощенски картички и лосион против изгаряне, обиколки с екскурзовод из острова, слънчеви очила и фалшиви моряшки шапки с надпис „Капитан“, извезан със сърма над козирката. Мосин го заведе в кафенето на главната улица и посочи масата, на която бяха седели Абакус и Ричардс за партията си табла, което го подсети, че „обектът“ отишъл до тоалетната и се забавил вътре „поне пет минути“. Това беше достатъчно. Кел се запъти към мъжката тоалетна и започна да се оглежда за тайник - кухина или процеп, където биха могли да се пъхнат свитък документи. Може би някъде наоколо имаше коридор или складче, където Клекнър да се вижда за миг с водещия си офицер или с посредника, колкото да му предаде „продукта“. Но мястото беше крайно неподходящо - оживено, тясно, биещо на очи. Той повдигна капака на казанчето в мъжката кабинка, но само колкото да не се обвинява после, че го е домързяло. По-вероятно бе Клекнър да използваше Ричардс за посредник, а приятелството помежду им - като прикритие за дейността си като къртица.
- Сега накъде? - попита той Мосин. - Покажи ми откъде минахте.
Мосин послушно спря файтон и разведе Кел из острова, следвайки точно маршрута на Абакус при едно от по-ранните му посещения на Бююкада. Кел се почувства леко неловко, притиснат на тясната седалка хълбок до хълбок с начумерения агент, докато ухиленият кочияш подкарваше застарелите си коне, като ги шибаше по хълбоците с тънка пръчка.
Островът беше пренаселен край морето, но почти пуст във вътрешността. Добре поддържани къщи с дворове оформяха карета между широки улици, осеяни със засъхнали конски фъшкии. След половин час на Кел започна да му писва от люлеенето на файтона, от скърцането на ресорите и ритмичното тракане на конските копита. Беше му горещо, а и не научаваше нищо полезно за Клекнър. Той нареди на кочияша да ги върне в центъра на градчето и скочи от файтона пред „Сплендид“ - хотел от времето на Отоманската империя, който се славеше с изгледа си през пролива чак до Истанбул. Мосин се беше уморил и двамата влязоха в бара, за да се разхладят с по една лимонада под вездесъщия портрет на Кемал Ататюрк.
Рейчъл не му бе отговорила. Дали я бе засегнал, споменавайки баща й, или в Лондон ставаше нещо? Кел вече втори ден не беше получавал съобщение от нея и започваше да се презира за бързината, с която бе завладяла изцяло мислите и сърцето му; в живота му на самотник имаше все пак някакво достойнство, което тя е един замах му бе отнела. След като приключеше претърсването на острова, щеше да й позвъни от ферибота за Кабаташ; надяваше се да я предума да се върне в Истанбул за един дълъг уикенд.
- Покажи ми къщата - каза той на Мосин.
- Коя?
- Онази, която се продавала. Която Абакус идвал уж да оглежда.
Беше на десет минути от хотела. Кел плати сметката и двамата отново излязоха навън под късното следобедно слънце, като се насочиха обратно към тихите улички в покрайнините, западно от града - почти сами, ако не се брояха преминаващите рядко велосипедисти и пешеходци.
- Някъде тук се принудих да го оставя - призна си Мосин, като обясни, че след като двайсет минути следвал Абакус сам, се притеснил, че американецът ще го надуши.
Той поведе Кел надолу по тясна уличка, която извеждаше на последния ред къщи преди плажа. От двете й страни имаше големи частни градини, от време на време излайваше куче.
- Ричардс живее в една къща стотина метра натам. -Мосин посочи през горичката от пинии в края на уличката, която стигаше до Т-образно кръстовище. - Не можахме да се доближим, защото къщата е изолирана. Обикновено единият от нас прикрива другия. Хваща файтон, прави се на градинар или нещо такова. Но когато Абакус върви пред нас пеша...
Кел го прекъсна; разбираше причините за случилото се и не му се слушаха извиненията на Мосин.
- Всичко е наред - каза той. - Не е нужно да ми обясняваш.
Продължиха да крачат мълчаливо. Кел чуваше шума на морето, което беше само на стотина метра на север. Семейство Ричардс живееха в частично ремонтирана вила на улица, успоредна на плажа. Отвън не можеше да се каже дали в къщата има някой, нито пък Кел имаше намерение да смущава спокойствието на собствениците, като почука изневиделица на вратата им. Според докладите от наблюдението, подкрепени с имейли и разпечатки от телефонни разговори, Клекнър бе посещавал къщата на Ричардс три пъти през последните шест седмици, като при един от случаите бе останал да нощува и на следващата сутрин бе благодарил на домакина си за превъзходната вечеря и „монументалния махмурлук“. Но Кел се интересуваше повече от съседната къща, обявена за продан, която Клекнър бе посетил. Имотите на острова бяха чудовищно скъпи, особено онези, които се намираха по-близо до плажа.
