Лио лично отиде до лагера, за да се запознае с условията. Разговаря с ръководителя и получи уверение, че зорко следят връстниците на Тими, а охраната незабавно би забелязала, ако непознат се навърта наоколо.
Лио повтори пред ръководителя думите, които навремето беше крещял Тими: „Сини очи застреля татко!“. После даде описанието, получено от възрастната очевидка.
— Бил е с шал на лицето и с шапка. Среден на ръст, набит, но не дебел. Избягал е за секунди. Едва ли е особено млад, но определено умее да тича бързо.
Докато изричаше думите „тича бързо“, по неизвестна причина в съзнанието на Лио изплува образът на мъжа с ролерите, който мина край тях на тротоара през март. Вероятно защото за малко не бутна бременната жена пред нас, помисли си той.
— Още кафе, татко?
— Не, благодаря.
Лио си беше наложил да спре да опява на Лори, че повторното събиране на участниците в абсолвентската галавечер под един покрив е доста рисковано. Тя си бе наумила да го направи и нищо нямаше да я спре.
Отмести стола от масата, събра чиниите от десерта и чашите от кафе и ги отнесе в кухнята. Лори вече беше там и започваше да зарежда съдомиялната.
— Аз ще довърша — предложи той. — Ти провери отново сака на Тими. Виж дали съм сложил всичко необходимо.
— Няма нужда. Ти си най-организираният човек, когото познавам. Татко, какво щях да правя без теб?
— Много добре ще се справяш, но възнамерявам да се навъртам още известно време.
Лио Фарли целуна дъщеря си. След това думите на възрастната жена, станала очевидка на смъртта на Грег и чула убиеца да крещи на Тими: „Кажи на майка си, че тя е следващата. После е твоят ред“, изкънтяха за милионен път в главата му.
В този момент Лио Фарли реши да се навърта незабелязано из Сейлъм Ридж по време на снимките. „Като ченге мога да наблюдавам какво става, без да ме забележат — прецени той. — Ако нещо се обърка, искам да съм там.“
Будилникът на Алекс Бъкли се включи в шест сутринта; само секунди след като вътрешният му часовник го разбуди и той отвори очи.
Остана излегнат няколко минути, за да подреди мислите си.
Днес щеше да е в Сейлъм Ридж за първия снимачен ден на „Абсолвентската галавечер“.
Отметна чаршафа и стана. Преди години клиентка, освободена под гаранция, дойде в офиса му. Когато той се изправи, за да я поздрави, тя бе възкликнала:
— Боже, не си давах сметка, че може толкова дълго да се източвате!
При ръст от един и деветдесет и пет Алекс разбра защо тя говори така и се засмя. Жената, макар едва един и петдесет и пет, не се бе затруднила да наръга фатално съпруга си по време на семейна кавга.
Думите на клиентката пробягнаха в съзнанието му, но бързо изчезнаха, докато отиваше в банята и обмисляше предстоящия ден.
Знаеше защо прие предложението на Лори Моран. През последната си година в университета „Фордъм“ беше чел за абсолвентската галавечер и следеше случая с жив интерес — опитваше се да определи коя от четирите приятелки е извършила престъплението; не се съмняваше, че е
Апартаментът му се намираше на площад „Бийкман“ до Ийст Ривър, където живееха високопоставени служители на ООН и доста заможни бизнесмени.
Преди две години случайно се озова тук и по време на вечерята стана дума, че собствениците ще обявят имота за продан. Веднага реши да го купи. За него единственият недостатък представляваше огромната мигаща реклама на „Пепси-кола“ върху сграда в Лонг Айланд, която му запречваше донякъде гледката към реката.
Апартаментът разполагаше с шест обширни стаи и помещение за прислуга. Всъщност Алекс не се нуждаеше от толкова голяма площ, но от друга страна, просторната трапезария му позволяваше да дава тържествени вечери. Една от спалните трансформира в кабинет, а и обзаведе стая за гости. Брат му Андрю, корпоративен адвокат, живееше във Вашингтон, окръг Колумбия, и редовно отскачаше до Манхатън по работа.
„Така няма да се налага да отсядаш в хотел“, бе казал Алекс на Андрю.
„Готов съм дори да ти плащам — се бе пошегувал брат му. — И бе добавил: — Наистина ми е писнало от хотели и тук ще ми бъде много удобно.“
Алекс беше преценил, че един приходящ иконом не е добро решение за него. Предпочете да наеме някого на пълен работен ден. В задълженията му влизаше да поддържа апартамента чист, да изпълнява задачи и да му приготвя закуски и вечери, когато остава вкъщи. По препоръка на вътрешната дизайнерка, която обзаведе новия му дом с доста вкус, той нае Рамон — бивш прислужник при нейни клиенти. Те обаче заминали, а той не пожелал да ги последва в Калифорния. Предишните работодатели на Рамон, твърде ексцентрична двойка, нямали установен график, а дрехите, които не носели в момента, захвърляли по пода.
Рамон с радост се настани в прилежащото към кухнята помещение с размерите на прилично ателие и със собствена баня, поначало предвидено именно за домашен помощник, който ще живее постоянно в жилището. Беше разведен, с дъщеря в Сиракуза, шейсетгодишен и родом от Филипините.
