Рамон не проявяваше никакъв интерес към личния живот на работодателя си. И през ум не би му хрумнало да прочете нещо, оставено от Алекс върху бюрото.
Той вече беше в кухнята, когато Алекс, облечен в обичайния си делови костюм, бяла риза и вратовръзка, се настани пред барплота в кухнята. Сутрешните вестници вече го чакаха до чинията му, но след като хвърли поглед на заглавията, той ги остави настрана.
— Ще ги прочета довечера, щом се прибера — обясни, докато Рамон му наливаше кафе. — Има ли нещо съществено в тях?
— Пишат за вас на шеста страница на „Поуст“, сър. Придружили сте госпожица Алън на филмова премиера.
— Така е.
Алекс все още не успяваше да свикне с нежеланата популярност — неизменен спътник на известността му, придобита поради честите появи по телевизиите.
— Много е красива, сър.
— Знам.
И това го дразнеше. Неженен известен адвокат, той не можеше да придружи дама на някое събитие, без веднага да започнат спекулации дали не са двойка. Елизабет Алън беше приятелка, нищо повече.
Алекс бързо изгълта един плод, овесените ядки и препечените филийки, приготвени му от Рамон. Изненада се от нетърпението си да стигне до дома на Робърт Пауъл и да се срещне с него и с четирите абсолвентки.
Жените вече са по на четиресет и една-две, пресметна той. Клеър Бонър, Алисън Шефър, Реджина Калари и Нина Крейг. След като прие да води предаването, той подробно проучи и четирите и изчете всичко написано за тях по времето на убийството на Бетси Пауъл.
Имаха уговорка да пристигне в имението на Пауъл в девет часа. Време беше да тръгва.
— Ще се приберете ли за вечеря, господин Алекс? — осведоми се Рамон.
— Да.
Алекс се усмихна на дребния мъж, вперил напрегнат поглед в него.
Рамон е перфекционист, помисли си той не за пръв път. Не обичаше да хвърля храна, ако може да го избегне, и се радваше, ако Алекс го уведоми дали възнамерява да кани някого на вечеря.
— Няма да има гости — поклати Алекс глава.
За няколко минути адвокатът слезе в гаража на сградата. В това време Рамон вече бе звъннал и спортната му кола го чакаше със свален гюрук пред бариерата.
Алекс сложи тъмните си очила, запали двигателя и пое към Ийст Ривър Драйв. Въпросите към шестимата, за които се знаеше, че са били в къщата през нощта, когато Бетси Бонър Пауъл е била удушена с възглавница в съня си, вече се въртяха в ума му.
Лио Фарли прегърна силно внука си, преди момчето да се качи на автобуса, който щеше да го откара от училище „Сейнт Дейвид“ до лагера в планината Адирондак. Постара се да не си проличи вечно съпътстващата го тревога да не би Синеокия да узнае местонахождението на Тими. Вместо това каза:
— Ще прекараш чудесно.
— Знам, дядо — отвърна Тими, но в следващия миг по лицето му се изписа изплашено изражение.
Лио се огледа. В момента с приятелите на Тими се случваше същото: предстоеше им да се сбогуват с родители, баби и дядовци и това безпокоеше всички деца.
— Хайде, момчета, качвайте се — подвикна един от придружаващите ги отговорници.
Лио отново прегърна Тими.
— Ще прекараш чудесно — повтори той и го целуна по бузата.
— А ти ще се грижиш за мама, нали, дядо?
— Разбира се.
Лори бе закусила с Тими в шест часа, преди кола на студио „Фишър Блейк“ да пристигне, за да я закара до Сейлъм Ридж. Сбогуването им беше придружено от сълзи, но за щастие — за кратко.
Тими се извърна и се нареди да се качи в автобуса, а Лио си мислеше, че момчето, макар сега по-рядко да имаше кошмари за Синеокия, явно още таеше спомен за ужасната заплаха, изречена от убиеца на баща му.
Дори само осемгодишно, то явно не преставаше да се притеснява да не се случи нещо с майка му.
Ще бъде извън наблюдението ми, разсъждаваше Лио. Помаха на отдалечаващия се автобус, а после се запъти към взетата под наем черна тойота, паркирана на една пряка от Пето авеню. Не искаше да рискува Лори да забележи червения му форд, който добре познаваше. Запали двигателя и пое към Сейлъм Ридж.
След четиресет и пет минути се намираше на Олд Фарм Роуд. Лимузината тъкмо докарваше първата абсолвентка; сви и пое по дългата алея към имението на Пауъл.
Синеокия винаги следваше инстинктите си. През онзи ден преди пет години осъзна, че е време да започне отмъщението си. Следобеда проследи доктор Грег Моран и Тими от дома им в жилищния комплекс Питър Купър Вилидж на Двайсет и първа улица до детската площадка на Петнайсета.
Почувства се могъщ, докато наблюдаваше как двамата вървят хванати ръка за ръка към мястото на екзекуцията. На натовареното кръстовище на Първо авеню докторът взе Тими на ръце и го пренесе. Синеокия се изсмя, когато видя как Тими, щастливо усмихнат, здраво е обвил с ръце врата на баща си.
За миг се запита дали да не убие и двамата, но се отказа. Тогава щеше да му остане само Лори; не, по-добре да изчака.
Ала сега беше ред на Лори. Знаеше всичко за нея: къде живее, къде работи, къде тича по брега на Ийст Ривър. Беше я проследявал в автобуса и дори беше сядал до нея.
