Тя му се усмихна и го помоли да отстрани допълнителната растителност, която бе поставил сутринта.
— Прекрасни са — увери го Лори, — но ги нямаше, когато правихме снимки тук миналата седмица.
Бруно започна да се извинява надълго и нашироко. През цялото време трепереше вътрешно от вълнение, че е толкова близо до плячката си. Толкова е хубава, помисли си той. Би било жалко да обезобрази лицето й. Няма да го направи.
Докато стоеше така близко до нея, в ума му започна да се оформя нов, чудесен план.
Преди пет месеца проникна в компютъра и телефона на Лио Фарли. Оттогава знаеше всичко за движението и ангажиментите на Лори, Тими, а и на самия Лио. Компютърните курсове, които изкара онлайн, наистина си заслужаваха, даде си сметка той сега.
Знаеше, че Тими е в лагер „Маунтънсайд“. Намираше се само на четири часа път с кола оттук.
Всички занимания на Тими в лагера бяха вписани в компютъра на Фарли. Най-интересно се оказа, че между седем и осем вечерта имаше свободно време и на лагерниците им позволяваха да се обадят или на тях да им се обадят по телефона.
Следователно след осем вечерта Лори не очаква да разговаря с Тими през следващите двайсет и четири часа.
Как да убеди ръководителя на лагера да му позволи да вземе Тими, без да събуди подозренията му?
Това се питаше Синеокия, докато се навърташе ненатрапливо наоколо, готов веднага да оправи и най-малката поразия по моравата или сред храсталаците.
Успя дори да побъбри с мъжа и жената, които постоянно кръжаха около Лори.
Джери и Грейс. И двамата — млади. Животът беше пред тях. Надяваше се да не са прекалено близо до Лори, когато настъпи моментът тя да умре.
Който наближаваше. О, да!
Синеокия наблюдаваше с известно съжаление как прибират техниката в края на снимачния ден. От разговорите помежду им разбра, че ще дойдат отново в осем на следващия ден и тогава ще започнат да снимат абсолвентките.
Предпазлив, както обикновено, а и според инструкциите на работодателя си, той звънна в офиса на „Идеални терени“ и поиска да го вземат след петнайсет минути.
Микробусът пристигна, но Синеокия се разочарова донякъде, защото зад волана седеше Дейв Капо. Дейв беше прекалено любопитен.
— Е, Бруно, ти откъде си? Винаги ли си се занимавал с градинарство? С жената те каним на вечеря. Ти ще определиш кога. — Дейв му намигна дружелюбно. — Между нас казано, е готова на всичко, за да й разкажеш за четирите абсолвентки. Коя, мислиш, го е извършила?
— Защо не го направим ден-два след като приключат тук? — подметна Синеокия.
Дотогава, помисли си той, с малко късмет ще съм се омел, а ти и жена ти определено ще обсъждате нещо друго.
— Е, освен това как мина деня ти? — попита Лио.
С Лори щяха да вечерят в „Ниърис“, отдавна техен любим ресторант на Източна петдесет и седма улица. Минаваше осем и половина и Лори очевидно беше изтощена. Току-що му описа закуската и припадъка на Нина Крейг, а после и реакцията й към майка й.
— Общо взето, съм доволна — отбеляза Лори уморено.
— Общо взето? — попита Лио привидно непринудено и взе чашата, за да отпие още една глътка вино.
— Не. Всъщност мина направо добре — промълви Лори бавно. — Ще започнем с кадри на фасадата, докато се придвижваме по алеята. Изборът на Алекс Бъкли за водещ е сполучлив. После ще покажем записи от абсолвентската галавечер отпреди двайсет години, на които никое от момичетата не изглежда особено щастливо.
— А Бетси Пауъл? Имате ли достатъчно нейни кадри заедно с момичетата?
— Не много — призна Лори. — На повечето е със съпруга си или разговаря с други възрастни. Е, и абсолвентките не са деца — добави тя бързо. — По на двайсет и една-две години са. Но почти никъде не са с Бетси. Днес отново прегледахме записите. Оставам с впечатлението, че им е било неловко. Утре ще заснемем как гледат кадрите, които ще използваме в предаването. После Алекс ще разговаря с тях за галавечерята. — Въздъхна. — Наистина беше дълъг ден. Умирам от глад. А ти?
— И аз бих хапнал — призна Лио.
— Какво прави цял ден, като приятелят ти е на лагер, татко?
Лио очакваше този въпрос.
— Нищо особено — отвърна той, леко смутен от лъжата си. — Тренирах в гимнастическия салон, купих си ризи от „Блумингдейлс“. Ежедневни, не официални. — Не възнамеряваше да го споделя, но думите някак се изплъзнаха от устата му: — Тими ми липсва, а е едва от един ден в лагера.
— И на мен — присъедини се Лори разпалено. — Но се радвам, че го пуснах. Толкова искаше да отиде. Макар и да ни липсва, преди час той звучеше щастлив по телефона.
— Защо ограничават децата до един разговор на ден? — промърмори Лио. — Бабите и дядовците за нищо ли ги нямат?
Лори забеляза как баща й изведнъж клюмна и пребледня.
— Добре ли си? — попита тя разтревожена.
— Да.
— Татко, трябваше да съобразя и да се върна вкъщи навреме, за да поговорим двамата заедно с Тими. Обещавам утре да го направя.
Седяха замислени. И единият, и другият преживяваше посвоему отсъствието на Тими, далеч от зоркото око на Лио.
