В този момент, почти един след друг, пристигнаха Джордж Къртис, Алисън Шефър и съпругът й Род и Алекс Бъкли. Скоро след това се появи и Реджина Калари.
Наблюдаваше с жив интерес как трите приятелки, които не се бяха виждали от двайсет години, пляскат с ръце и се хвърлят в прегръдките си.
Точно в девет Робърт Пауъл влезе в трапезарията.
— Джейн ми съобщи, че Клеър още не е пристигнала. В това отношение
Изучавайки го внимателно, Лори беше сигурна, че зад престореното безразличие от отсъствието на Клеър той всъщност е бесен. Искал е да се появи в трапезарията, когато и четирите абсолвентки са вътре, разсъждаваше тя.
Продължи да наблюдава как Пауъл посреща всеки гост радушно и му казва по някоя дума.
— Много благодаря, че дойде, Джордж. Е, на игрището за голф ни е далеч по-приятно. — Обърна се към Род топло: — Досега не бяхме се запознавали. — Накрая се приближи към Мюриъл Крейг. — Теб нарочно те оставих последна. — Прегърна я и я целуна. — По-красива си от всякога. Да не си се крила в машина на времето през последните двайсет години?
Сияеща, Мюриъл отвърна на прегръдката му. Лори не пропусна да забележи как стрелна дъщеря си с победоносен поглед. Нина само поклати глава и се извърна.
— Всички сте си налели кафе, виждам, но непременно опитайте мъфините. Джейн ги изпече специално за вас — покани ги Роб. — Повярвайте, невероятни са. Всеки да седне където желае. Държа единствено Мюриъл да е до мен.
„Боже, как й се слага — помисли си Лори. — Очаквам в следващия момент да падне на колене и да й поиска ръката.“ Изненада се колко е неприкрит в чувствата си, но все пак Мюриъл беше негова стара тръпка.
Всички се настаниха около масата. Алекс Бъкли избра да седне между Нина Крейг и Алисън. Род Кимбъл докуцука до стола вляво от Лори.
— Много сме ви благодарни, госпожо Моран, за предоставената възможност момичетата — или по-точно жените — да се опитат да разчистят съмнението, че някоя от тях е убийца — увери я той.
Лори не му напомни, че през онази нощ в къщата е имало още двама души: Робърт Пауъл, съпругът на Бетси, когото по спешност откарали в болница, след като припаднал от получените изгаряния трета степен по ръцете, и Джейн Новак, дългогодишната приятелка и икономка на Бетси.
Джейн пристигнала в спалнята секунди след като Пауъл изпаднал в истерия.
„Бих си помислила, че след случилото се няма да я задържи, но той не я е отпратил — помисли си Лори. — Откакто стъпихме тук, е повече от видно, че основната й цел в живота е да предугажда всяко негово желание.“
— Представям си какви предположения ще изпишат журналистите за възобновяването на тази история — отбеляза Лори тихо.
— Няма нужда от журналисти — намеси се Род мрачно. — Всеки има теория по въпроса.
Лори си даде сметка, че хареса съпруга на Алисън още щом го видя. По привлекателното му лице бяха изписани следите на страданията, които бе преживял след ужасната злополука, оставила го недъгав завинаги и провалила кариерата му. Не се забелязваше обаче самосъжаление в поведението му. Очевидно обичаше жена си и й беше предан. Стоеше до нея и я обгърна през раменете, когато Робърт Пауъл я поздрави. Но от какво я защитава, запита се Лори.
— Да се надяваме предаването да убеди хората, че момичетата са присъствали случайно на трагедията. Двамата ми асистенти изчетоха всичко написано за обстоятелствата тогава и са твърдо убедени, че на галавечерта се е промъкнал натрапник в официални дрехи и е влязъл през отключената врата с цел да открадне изумрудите на Бетси.
Иззвъняването на входната врата прекъсна разговорите. Всички мълчаливо извърнаха глава към входа на трапезарията.
Робърт Пауъл отмести стола си назад и се изправи. В коридора се чуха стъпки и тя се появи: Клеър Бонър, поразителна със спуснатата си до раменете руса коса, сини очи, умело подчертани от изискания грим, със стройна фигура в елегантен бутиков костюм и усмихнато лице, докато оглеждаше всички на масата.
Боже, тя е пълно копие на майка си, помисли си Лори. В следващия момент чу силно простенване и тежко тупване — нещо се строполи на пода.
Нина Крейг беше припаднала.
Лио Фарли минаваше с колата пред къщата на Робърт Пауъл с нормална скорост. По никакъв начин не желаеше да привлече вниманието. Ако по някаква причина обаче го спрат, щеше да покаже старателно прибрания в портфейла документ, който удостоверяваше, че е пенсиониран полицай от Нюйоркското управление.
При тази мисъл неволно се усмихна. „Татко, всички полицаи в района те познават. Години наред ти заставаше пред камерите, когато се огласяваше сериозно престъпление.“
Вярно беше, призна Лио. Началникът му, по онова време главен комисар, предпочиташе да стои настрана от светлината на прожекторите.
— Ти говори, Лио — все казваше той. — Умееш го.
