Без да каже дума, Джейн се извърна и отиде до масата, където седяха Род и абсолвентките. Всичките отказаха предложението за кафе. Тогава Лори се обади:
— Ако не сте го разбрали досега, в нашата работа има доста изчакване. Алекс ще започне с Клеър. Когато приключат, тя е свободна да се върне в хотела. Така ще процедираме и с останалите. На всяка ще бъде отделен по около час.
Комисар Пен се изправи.
— Ако забележиш папараци или друг да се опита да влезе, докато снимаш, веднага ми звънни — каза той и й подаде визитка.
— Тук започва да става горещо — отбеляза Род. После подхвърли саркастично: — Явно не сме поканени във всекидневната, а в кабинета ще се снима. Да седнем в сутрешния салон. Столовете там изглеждаха удобни.
Лори се обърна към Клеър:
— Според мен ви трябва грим. С русите вежди и мигли ще бъдете доста бледа на екрана. Добре е да ви сложат малко цвят. — Кимна към гримьорната. — Там вече ви очакват, предполагам.
После отиде до вратата към кабинета и я отвори.
Комисар Пен даде знак на шофьора и тръгна да си върви. Погледът му случайно попадна върху Бруно, който старателно оглеждаше терена за изпусната хартийка или стъпкана трева — да не би да загрозят прекрасния вид на градините. Попадна само за част от секундата пред погледа на Пен, но комисарят установи, че подсъзнанието му се разбуди. Сякаш му нашепваше:
Докато Алекс Бъкли следваше Лори към кабинета, и той си помисли същото за Бруно:
След това — за първи път — четирите абсолвентки останаха сами. Джош, който помагаше на Джейн да поднесе кафето, прецени момента като подходящ да действа.
— Имам подарък за три от вас, без Клеър — подхвана той. Обърна се към нея: — Опитах да те заговоря, но ти не поддаде. — Насочи вниманието си към останалите: — Тези записи според мен ще ви се сторят доста интересни. Особено на теб, Реджина. Възможно ли е да имам нещо, което си загубила? — Връчи пликове на Реджина, Алисън и Нина и обясни: — В чекмеджето на шкафа в будоара до кухнята има касетофон. Ще си поговорим, след като си прослушате записите. — Джош събра посудата от масата и обяви с поверителен и леко заплашителен тон: — Ще се видим по-късно.
Тъй като работната му стая се намираше в съседство с кабинета, където сега течеше активна дейност, Робърт Пауъл предпочете да се качи в покоите, които обитаваше с Бетси през деветте им години брак. Троснато поиска прясно приготвено кафе и Джейн го последва с чайник. Доловила лошото му настроение, тя затвори вратата на спалнята му, за да приготви тихо и бързо стаята. Прескочи обичайното минаване с прахосмукачка, защото знаеше колко го дразни шумът. Приключи и през вратата на спалнята слезе долу.
Робърт за пореден път се питаше дали не е направил голяма грешка, като покани момичетата — жените, поправи се той саркастично — да направят възстановка на случилото се преди двайсет години. Дали прогнозата на лекаря му го тласна към тази идея? Или перверзна необходимост отново да ги види и да си поиграе с тях, както Бетси го правеше през годините? Нима бе попил толкова много от личността й, че вече бе загубил своята? Всяка абсолвентка имаше причина да убие Бетси; това той знаеше отлично. Щеше да е интересно дали някоя от тях ще рухне при интервюто — разпита, поправи се пак той — на Алек Бъкли. Не без основания очакваше Бъкли веднага да надуши предварително подготвен отговор.
Пауъл не би се поколебал да се обзаложи, че всяка абсолвентка е премислила внимателно какво ще говори очи в очи с Бъкли. Например ще започне с първите си впечатления, след като е нахълтала в стаята на Бетси след неговите викове.
Сякаш вчера влезе в спалнята й с чашата кафе, което тя настояваше да е вряло, „за да се усеща вкусът на зърната“.
Роб погледна белезите по ръцете си, резултат на влизането му в стаята, където я видя с възглавница върху лицето. Подаваха се част от дългите й руси коси, а ръцете й все още стискаха краищата на възглавницата. Очевидно се беше борила да я отмести.
Помнеше, че извика името й и се опита да не разлее кафето, но коленете му се подгънаха. Помнеше и наведената над него Джейн с нескопосаните й опити да му окаже първа помощ. Момичетата стояха около леглото като призраци. Следващото, което помнеше, бе пробуждането си в болницата и жестоката болка в ръцете.
Робърт Пауъл се облегна на стола. Време беше да слезе долу и да проведе няколко делови разговора. Преди да го направи, за миг се запита какво ли разказва Клеър на Бъкли.
Даде си сметка, че онова, което някога му се струваше забавно, вече не възбужда интереса му. Сега единствено му се искаше тези жени да се махнат от къщата му и през малкото оставащо му време да възобнови спокойния си и приятен живот.
