— Видеокасетите. Тази мръсотия. Това ми показваше кого трябва да преследвам. Знаех кои жени са нечестиви по душа и сърце. Щом ми се кажеше да доставям касети на една жена, аз вече знаех. Аз ги наказвах. И правех това в името на всички нас. Наказвах ги за техните помисли. Освобождавах ги от Дявола.
— Изнасилвахте ги… — Болд се изтърва, все още не искаше да задава този въпрос.
— Аз ги наказвах. Разбира се, че ги наказвах. Не съм ги изнасилвал. Просто ги чуках. Давах им това, което искаха. А те искаха да ги чукат, нали? Защо продължаваха да вземат този филм? Отговорете ми! Да, искаха да бъдат чукани. Искаха, при това много им се искаше. Както момичетата в „Летните рицари“ изгаряха от желание. Точно така е! Не е ли така? Не е ли така, кажете? Сигурен съм в това, повече от сигурен. Ха! Момичета с мръсни мисли. Искаха да се чукат, и аз ги чуках. Всевишният искаше да бъдат убити и аз ги убивах! Изпълнявах Божията воля. Мислех, че и за вас това има смисъл.
— Разбира се, Мило. — Болд една скриваше болката от това ужилване. — Каза, че това не ви правеше удоволствие… това… чукането, имам предвид.
— На мен? Да ми е харесвало? Вие въобще нищо не разбирате, нали? Мислите, че съм ги чукал за удоволствие? Те са мръсни блудници, всичките! Похотливи мръсни блудници! Какво удоволствие бих изтръгнал от една такава жена? Да ми харесват? Разбира се, че не! По-скоро исках да им дам един урок за наказанието за това, че са пожелали нещо, което не би трябвало да желаят! — обясни той и отново пъхна ръцете между краката си и започна да ги разтрива.
— Преди малко отбелязахте, че не сте убили всички вие самият. А колко жени убихте, господин Ландж?
— Убихте!
— Освободихте.
— Осем.
— Осем жени. Точно ли е това?
Той кимна.
— За нуждите на записа, бих бил много благодарен, ако отговорите с думи.
— Осем. Това е точната цифра.
— Помните ли техните имена?
— Имената на ангелите? Че кой забравя имената на ангелите?
— Мога ли да ви прекъсна? — Болд се обърна веднага към защитника, който каза на своя клиент: — Вие не сте длъжен да отговаряте на въпроси, на които не желаете да отговаряте, Мило.
— Искате техните имена? Разбира се, аз зная имената им.
— Да! Бих искал техните имена.
Болд почувства силно изпотяване и стягане в гърлото, като че извършваше тежка изтощителна работа.
— Ангелът на Състраданието. Ангелът на Съдбата. Ангелът на Опрощението…
— О! Техните християнски имена, моля! — прекъсна го Болд.
— Това са християнските им имена сега.
— А предишните?
— Кои?
— Преди да ги освободите.
— Да! Освободих ги. Извърших Божия работа. Казах ви това. Знаете ли, че съм чел Библията шейсет и три пъти?
Болд отпи малко вода.
— В писменото си изявление казахте осем. Казахте, че вестниците лъжат. Защо казахте това?
— Вестниците лъжат. Имена като Савирия, Джордан, Нифън, Дехавелин. Те не са негова работа.
Болд разбра, че той наистина знаеше имената.
— Ами Холмгрън, Редик? — Той искаше Ландж да продължи.
Ландж се изкикоти.
— Холмгрън и Редик не бяха ли Негова работа, господин Ландж?
— Наричайте ме Мило.
Хайде де! Болд просто агонизираше от увъртанията на събеседника си.
— „Негова“ работа, Мило?
— Да! Ванеса Холмгрън, Ян Редик, Дорис Хюстън, Таня Шафълбийм, Робин Бейли, Черил Крой, Даяна Фабиано. Всички са Негова работа.
— А Нанси Левит?
Ландж веднага погледна към защитника си. В погледа му се четеше въпросът: „Кой?“. Защитникът каза:
— Той няма да говори за момчето, Лу!
— Аз не говоря за момчето. Говоря за майката на момчето.
Ландж каза с някакво неудобство:
— Майката на малкото момче е една блудница. Бащата е пияница. Аз спасих малкото момче.
Тишина.
— „Освободихте“ ли малкото момче, Мило? — Болд попита с нетърпение.
— „Момче“? — повтори странно Ландж. И продължи да повтаря тази дума няколко пъти, след което каза: — Аз освободих блудниците. Някой трябваше да ги освободи, Лу. Мога да ви наричам Лу, нали?
Лу Болд се наведе и погледна закачения на ревера етикет от Следствения отдел с неговото име напечатано, но му се стори, че този етикет принадлежеше на още някой. Той кимна бавно с глава.
— Както желаете, Мило, както желаете.
— Аз искам да ви помогна, Лу — каза Ландж. — Тук съм, за да ви помогна. Бог иска да ви помогна. — Той посегна с вързаните си ръце и докосна ръката на Болд. Малката верига издрънча върху плота на масата.
Болд не посмя да си дръпне ръката веднага. Изтегли я бавно. Погледна в огледалото на стената. Лицето му бе бяло като платно. Знаеше, че Дафи и Шосвиц стояха зад това огледало. Отново погледна Мило Ландж. Гледаше го право в очите.
— Имам нужда от детайли — каза с глас, която сам не можеше да познае.
— Сурово изпитание! — каза тя.
— Къде е Шосвиц?
— Той се зае с новите моменти, които се появиха в твоя разговор. — Косата й се бе разпиляла и тя се решеше. После започна да я приглажда с пръстите си. — Неговото старание към детайла е истинска фантазия. Посткриминалната фаза беше интересна — поне от моя гледна точка, Лу — каза и добави, предчувствайки неговия отговор.
„Ние не мислим еднакво, ти и аз — помисли си Болд. — Понякога от твоите разсъждения тръпки ме полазват.“
