— Нуждая се от вашата помощ, господин Ландж. Мислех, че желаете да ми помогнете. Как правехте това?
— Лесно — каза той. — Ако тя се върне и никой не дойде при нея, значи все още е сама.
— Значи вие ги проследявахте?
Той кимна.
— И знаехте, че те са сами.
Той кимна с глава отново.
— Доверие за доверие. Това е Негова работа. Той ми казваше кога са сами. Той никога не греши. — Устните му отново се накъдриха.
— Правехте ли това през нощите, когато сте на работа?
Той вдигна рамене в почуда.
— Правех го, когато Той искаше.
— Но в някои от тези нощи вие трябваше да работите, нали? Бихте ли могли да ми изясните това?
— Няма много доставки след осем. Виждате ли? Имаше вечери, когато трябваше да седя и да чакам с часове. Никаква работа. Той ми помагаше да запълвам времето си. Вършех Негова работа.
Ландж поиска цигара. Защитникът погледна Болд и той му кимна с глава в знак на съгласие. Защитникът пъхна една цигара между устните на Ландж и после я запали. В момента, когато пламна запалената клечка кибрит, Болд си спомни за обгорените хартиени кибритени клечки, намерени под навеса зад къщата на Крой.
Това го накара да помисли за още нещо и той попита:
— Пушите ли трева, Мило?
Ландж заклати глава отрицателно.
— Някакъв вид сънотворни?
Ландж отново заклати глава.
— Казвам, не! — каза на глас и пак със странната си усмивка.
Болд разбираше, че те биха могли да открият това многократно, но показа, че му вярва. По тази точка профилът имаше дефект също. Той попита:
— Вашият бог не ви ли поиска да вземете момчето? — реши да опита повторно.
— Няма начин, Лу! — намеси се защитникът. — Не трябва да отговаряте, Мило, не сте длъжен. — Ландж кимна. — Ще го изведа от тук, Лу! Предупреждавам ви.
— Искате мъртво дете на вашата съвест? — Болд изсъска към него.
Някакъв зумер забръмча на стената, след което се чу гласа на Шосвиц по разговорната уредба.
— Лу, можем ли да поговорим една минута, моля?
Болд не се помръдна. Само сложи ръката си върху слушалката, за да заглуши гласа на лейтенанта. Нямаше нужда да разговарят. Той и Ландж трябваше да разговарят. Болд си пое дълбоко дъх. Беше толкова близо до този мерзавец, че можеше да го убие с голи ръце. Чувстваше такова изкушение.
Болд кимна повторно.
— Откъде сте, Мило?
— Син съм на една блудница — извика той с глас, изкривен от силен гняв. Лицето му смени изражението си коренно, Болд не беше готов за такава промяна. Очите на Ландж гледаха свирепо и напрегнато. Той погледна към своя адвокат. — Казах ви, че няма да обсъждам моята фамилия! Не слушате ли, когато ви говорят? — А обръщайки се към Болд, каза: — Няма да дискутирам моята фамилия!
— Нямам възражения, Мило. Както желаете. Вие тук сте учителят. Аз просто слушам, за да се уча. — Болд овладя своя гняв. Ако заговореше отново за Джъстин, сигурно Шосвиц щеше да му отнеме разпита и да го възложи на друг. При това положение, Болд нямаше никакво желание да седи от другата страна на едно двупистово огледало и да гледа как някой си води собственото му следствие. Той се успокои и реши да извлече всичко, каквото може.
— Аз работя сутрин, следобед и през нощта — каза Мило Ландж, загледан в масата. — Много съм уморен.
Болд говореше изключително меко, опитвайки се да долови интонациите в гласа на Ландж, дори и езика на неговото тяло — два важни фактора за поддържането на взаимната връзка.
— А аз път работих сутрин, следобед и през нощта изключително по вашия случай — каза, преднамерено използвайки думите на убиеца. — Аз също съм уморен — добави и изчака.
— Зная това. Но той ви обърква — каза Ландж.
— Той?
— Другият. Обърква ви, мисля аз.
— Кой „другият“?
— Казах ви! — извика Ландж. — Аз не съм освобождавал всичките. Прочетох във вестниците… — Гласът му заглъхна — беше някъде надалеч в мислите си.
Болд не се колеба дълго — реши да не го настъпва с това „не съм освобождавал всичките“, поне временно.
— Четохте ли вестниците, господин Ландж?
— Викайте ми Мило — каза той съвсем нормално. — Да, вестниците. Всеки ден. Сутрешни, обедни, вечерни. Следях всичко по вестниците. Какво струват уроците, ако никой нищо не възприема? Всеки ден — повтори той. — Знаете ли, че съм прочел Библията шейсет и три пъти? — Той се изкикоти, показвайки страшните си зъби.
— Аз чета вестници всеки ден също — каза Болд.
Ландж кимна с глава.
— Ние с вас много си приличаме.
Болд отвърна с кимане също. Стомахът го преряза като чу тези думи.
— Защо ги освобождавахте, Мило? Можете ли да ми кажете това?
— Наистина мога да ви кажа. Длъжен съм да зная, нали така? — Той събра дланите на ръцете си като за молитва и се замисли. — Те са омърсени — каза с едва доловим шепот. — Греховни жени. Грешници. Аз трябваше да ги уча. Такава беше волята Божия.
— Божията воля беше те да умрат?
— За тях — да бъдат наказани. Да.
— Имаше ли нещо, което да ви подсказва, че специално тези жени трябваше да бъдат наказани?
