Миризмата на клано месо преследваше Болд през целия ден.
Съдебномедицинската служба на графство Кинг се помещаваше в сутерена на Медицинския център „Харбър Вю“. Болд идваше тук доста често. Не му харесваше, но идваше предимно, за да наблюдава аутопсии или да дискутира детайли по някакво следствие. От началото на серийните убийства, при всяко посещение му оставаха единствено напразните надежди.
Доктор Роналд Диксън, главният патолог, имаше дълбок, силен глас, но говореше меко и небрежно. Едър мъж, с големи и винаги чисти ръце. Като придирчив човек, Диксън изпитваше удоволствие да си почиства постоянно ноктите. Носеше сив панталон и бяла лабораторна престилка със значката на Следствения департамент върху джоба. Ръкуваха се с Болд и той хлътна в едно кресло, което сякаш го погълна.
— Дяволски лош късмет! — каза той.
— Да! — отвърна Болд.
— Нищо особено, по дяволите, не мога да ви кажа за Крой. Умряла е от задушаване — удушване, като предишните. Регистрирах раните в гърдите като „перимортем“. Този път са повече на брой — седемнайсет. Бих искал да ви кажа кога точно са нанесени, но не мога. Смъртта е настъпила по някое време през нощта в неделя. Това е почти най-доброто, което мога да направя. Ние получихме тялото след два дни, както знаете. Няма начин да се уточни времето на смъртта и на нанасянето на раните. Изпратихме ръчните чанти в лабораторията, не сме докосвали нищо върху пръстите и ноктите.
— Няма ли червени влакна?
— Върху нея? Не! — Диксън се замисли. — Ейб ми каза, че е взел проба от същата кал от изтривалката пред вратата.
Болд кимна.
— Смес от бензин и масло е в основата на тази кал. Вероятно е от двигател на моторна лодка. Би могло да бъде от още сто различни машини. Не помага много.
— Намерихме малко сперма в нейните каналчета. Нищо вагинално. Въз основа на рапорта приемам, че е от нейния приятел.
Болд си записа да се провери кръвта на Маркет.
— Мисля, че тя е закусвала — някакви бисквити — малко преди инцидента. Може ли да се каже колко време преди? Това може да ни помогне за определяне времето на убийството.
Диксън се извини за момент, и когато се върна, каза:
— Ще узнаем скоро!
— Нещо ново, Дикси?
— Не, нищо ново! Все същото, както в миналите случаи!
— Не би ли могло това да е работа на някой подражател?
Този въпрос накара Диксън да се позамисли.
— Трудно е да се каже, предполагам. Зависи. Според мен в случая имаме работа със същия човек, както преди. Сегашното е девето поред убийство, нали? Ние с вас знаем, че две, може би три от тях бяха малко по-различни, но не толкова различни, че да повдигаме нови подозрения. Всеки би могъл да научи нещо от вестниците, но не всичко, не и специфичните особености. Биха могли да знаят за кръста, но не могат да узнаят точно как той изглежда, дълбочината, ъгъла на разреза. Биха могли да знаят, че очите се залепват отворени, но това не е лесно да се направи, а това момче всеки пъти го прави по един и същи начин. Същото е и със завързването, с момента на нанасянето на раните в гърдите. Не мисля, че е възможно, Лу!
Болд кимна. Между другото той проверяваше дали се знае за откритите червени власинки върху стъпалата на входа и дали е стигнало това до съдебномедицинската служба. Беше доволен, че това не е станало. Един от големите проблеми на това следствие е изтичането на информация към пресата. Шосвиц се опита да затвори каналите и да намали възможностите за изтичане. Видимо системата работи добре.
Диксън каза:
— Наистина имаме една многообещаваща улика, но все още не са дошли лабораторните резултати.
— Какво е това?
— Ройс, един от моите асистенти по аутопсия, имаше подозрението, че убиецът може би е късал със зъбите си лепенката от ролката. Ние отлепихме лентата много внимателно този път и я изпратихме в лабораторията. Ако имаме късмет, върху нея може да се открият косми от лицето.
— Лабораторията би трябвало да помисли за това. Добра идея!
— Аз ще мина натам. Тези нови момчета се нуждаят от ръчкане. Имат нужда от нещо. Този департамент третира персонала по абсурден начин. Слабо заплащане, работни условия — лоши, а те ме имат за техен началник.
— Съотношението е едно към три в тяхна полза, Дикси. Те получават по триста допълнително от бейзбола.
— Вие общувате често с Шосвиц. Започвате да говорите като него.
— Не говорете! — каза Болд. — Принуден съм да слушам за този бейзбол всеки ден.
— Чухте ли новия албум на Хамилтън? — Също като Болд, Диксън беше много ентусиазиран по джаза.
— Дори не зная нищо за нов албум.
— Добре ли се чувствате, Лу?
— Уморен!
Диксън кимна. Умората беше нещо, което той добре разбираше.
— Искам да ви кажа нещо ново. Страхувам се, че не е кой знае какво. Убиецът е носил латексови ръкавици, както по-рано. Няма никакви отпечатъци от пръсти.
— И все още няма обяснение защо завързва жертвите си първо с лицето надолу?
