— Вие хленчите. Вие действително хленчите, Джон!
— Престанете! — излая Крамер.
— Аз не възлагам задачите!
— О-о, мо-о-ля! Недей!
— Искате ли да се заемете с последния рапорт или не искате? — каза Болд доста грубо.
— Не!
— Имаме непокрити задачи.
— По-късно! — настоя Крамер прочувствено.
— Къде бях аз последните три дни, Джон? Отговорете ми! Тогава аз ще ви кажа. Бях залепен за проклетия стол така, както и вие. Добре, не бях ли? Не е ли вярно?
Крамер вдигна рамене, без да поглежда към Болд.
— Ние оперираме с десет-дванайсет полицаи по тази задача, вие и аз. Не работим както трябва, пилеем време. Не сме заедно — значи не постъпваме правилно. Аз не мога да изменя нашите задачи и не бих ги изменил, дори да можех. Тук е онова, с което бих искал да се заемете. Слушате ли ме?
Крамер стоеше като вдървен, със зачервено лице и ярост в очите, като дете, очакващо да бъде зашлевено.
— Аз имам приятели! — каза той. — Зная, че има хора, с които не желаете да работите. Вие сте много емоционален, Болд. Вгледайте се в себе си. Изглеждате като окаян скитник. Не би трябвало да се показвате пред хора.
Болд пренебрегна това. Като премина в отбрана, Крамер изброи всички връзки на баща си от последните години. Но Болд не беше син на неговия баща. Никога не беше разчитал на здравия гръб на съдията Крамер. През цялото време Крамер изглеждаше доста омекнал и почти уплашен.
— Аз искам да възложите на някой от вашите хора психиатричните болници, или да се заемете вие, ако имате време. Искам да имам списък на хоспитализираните пациенти, доброволно или по друг начин, в щатските или частни институции през седмиците непосредствено след Деня на труда и които са изписани малко преди миналата неделя.
Идеята възбуди вниманието на Крамер. „Най-после да съобрази нещо“ — помисли си Болд.
— Смятате, че затова нищо не се случи през септември? — каза Крамер.
— Така мисля аз.
— Изпуснали сме го за няколко седмици?
— Възможно е.
Крамер кимна с глава.
— Боже господи, как да си представим това? Може ли да си представите такава ирония — бил е почти в ръцете ни, а сме го пуснали да се разхожда свободно!
— Странни неща се случиха.
— Добре, вземам задачата!
— Не искам да ходите никъде, докато не разполагаме с данни, нали, Джон? И да не се разпространява нищо в този офис.
— Говорите за изтичането на информация, което се случи? — каза Крамер. — Няма опасност!
— Казахте, че ще направите проверка посредством връзката ви с пресата и ще се опитате да откриете източника, който ни компрометираше. Някакъв успех по тази линия?
— Все още няма никакъв напредък! — каза Крамер.
— Искам име, Джон! Който и да е бил, той е косвеният виновник за смъртта на Йергенсен. Това коства и живота на Крой. Намерете ми име!
Крамер кимна.
— И не забравяйте за някоя полска работа — напомни Крамер.
Болд не отговори. Нарочно избегна и всякакви благодарности.
— Информираха ме за хода на работата, Джон.
— О! И нещо друго, Болд — каза Крамер, задържайки детектива на вратата. — Исках да ви кажа за проверката на обаждането по телефон 911 и вашето задържане на Седемдесет и трета.
Болд кимна. Той беше помолил Крамер да разбере дали лицето е оставило някакво име и няма ли връзка с гражданските програми за наблюдение, както предполагаше.
— Е?
— Лицето не е оставило име. Проверих лентата лично.
Всички ленти с разговорите по телефон 911 се архивираха за срок от деветдесет дни, преди да бъдат изтрити и върнати в същата система.
— Нашият оператор попитал детето за името, но то се изкискало и затворило.
— Дете, а не момче?
— Да, правилно!
— Лентата при вас ли е? — попита Болд.
Крамер издърпа едно чекмедже. Беше толкова чисто и подредено, че приличаше на каталог за пощенски поръчки.
— Ето тук — каза той.
Детективът Джон Ла Моя притегли един подвижен стол и зачака Болд да завърши прослушването на касетата. Болд дъвчеше енергично дъвка и я промиваше с горещо кафе.
— Какво имате да ми кажете, Джон? — попита, като отмести машинката и си свали слушалките.
— Книгата на Кранц се продава в шейсет и два магазина в градската част. С помощта на регистъра на продажбите разбрах, че броят се е намалил на пет. Не съм виждал жена си вече четири денонощия. Тя работи в междинна смяна в болницата. Интересува ме кога мога да бъда свободен днес след обед? Още повече, че времето ни съвпада днес.
Болд го изгледа.
— Е, само попитах. Разбирам. — Той продължи. — Работих по другите жертви; засичах чековите сметки с кредитните карти по записите, исках да разбера дали са пазарували в тези пет магазина. Нямах късмет. Разбира се, не бихме узнали нищо, ако са плащали в брой, което значи, че много би могло да се изплъзне между пръстите.
— И така?
