— Бихте ли задържали още няколко дни, много ви моля? Това може да се окаже полезно за нас.
— Ще имам нужда от нещо в писмена форма. Има стандартна процедура и ако искате отлагане, ще трябва да ми изпратите писмено искане.
— Отложете. По какъвто и да е начин, отложете. Аз ще ви изпратя съответно писмо още днес следобед. Деликатно и официално! — каза той.
Дафи решаваше кръстословица на бюрото си, подпряла се на единия лакът с пръсти забити в косата; лакираните й нокти се губеха в кестенявата грива. Червената й рокля беше с подложки на раменете и с къси ръкави. Ръцете й — загорели и изключително добре очертани. При всяко движение на ръката — докато приглаждаше косата — Болд наблюдаваше ясно очертаващите се мускули. Тя беше наистина съвършена.
— Заета, както виждам! — каза Болд, застанал на вратата.
— Влезте!
Той седна и остави вратата отворена този път.
— Много съжалявам за онзи ден. Малко съм пренапрегнат в последно време.
— Не съм забелязала. — Тя остави молива на бюрото, прибра кръстословицата в папката и скръсти ръце на гърдите. — Свободен разговор. Мой ред е да се извиня. Аз съм тук, за да помагам.
— Да, зная. Може би някой от следващите дни?
— Всичко, което правя, се чува и се вижда. Няма кукли, няма игли и карфици, няма бродерия. Съвършено безвредна, действително! Но ще трябва да опитам някой път.
— Това покана ли е? — попита той, умишлено замъглявайки смисъла на казаното от нея. Беше негов ред да пофлиртува.
— Някой път — отговори тя откровено.
— Имам нужда от помощ във връзка с тринайсетгодишно момче.
— Добре.
— То знае повече, отколкото казва. Каза ми, че никога не е използвал своя телескоп. Имаме го записан на лента по нашия 911, където заявява, че е забелязал „съмнителни лица“ на Седемдесет и четвърта улица. Аз разпознах неговия глас. Лицето, което беше забелязал, бях аз. Описал на нашите хора как съм бил облечен. Явно е, че е използвал телескопа си, за да види такива детайли през нощта и на такова разстояние.
— Но това не е всичко! — каза тя замислено. (Така разговаряше Дафи.)
— Не. Има много повече. Искам да го накарам да се почувства свободен и да проговори.
— Повече? — В гласа й звучеше настояване — част от нейния метод.
— Първо реших, че е могъл да види някого върху телефонния стълб през неговия прозорец. Сега вече мисля, че самият той се е качвал на стълба, а не убиецът. Изчерви се два пъти, когато го питах за Черил Крой, нашата последна жертва. Той лъжеше, че телескопът му не е поставен на прозореца.
— Зяпач?
— Кажете ми вие!
— За неговата възраст това не е нещо необикновено. Най-често ще видите млади момчета в ролята на „татковите безделници“.
— От неговата стая той би имал почти идеален поглед към къщата на Крой. Искам да го попритисна. Питам се, как да го предразположа, как да се доближа до него. Имам племенник на неговите години. Много умен, бързо схваща. Имам чувството, че това дете също много бързо съобразява.
— Как бихте постъпили с вашия племенник? Какво бихте му казали? — Тя несъзнателно започна да приглажда с пръсти косата си.
Имаше нещо чувствено в начина, по който правеше това, което Болд намираше непреодолимо. Той се размърда на стола си и се опита да не се поддава на хипнотизиращото му въздействие, но не беше толкова лесно.
— Аз третирам моя племенник преди всичко като възрастен. Той е твърде зрял за своята възраст. А Джъстин не познавам въобще. Няма начин да узная как да се отнасям с него.
— Ако смятате да го третирате по общия ред, съгласно закона, това си е ваша работа. Трудно е да се каже как едно момче на неговата възраст би реагирало. Може и да проговори при много строго третиране, а може и да си затвори устата напълно. Ако му дадете да разбере, че е направил нещо много лошо, няма да изкопчите от него нито дума повече. Нещо повече — самото ви появяване може да го подтикне към нещо непоправимо. — Тя си записа някаква бележка, която Болд не успя да разчете от другата страна, после постави писалката откъм капачката между устните си, и започна да я върти. Устните й бяха влажни и червени. Какво щастие за писалката!
— Той наистина е направил нарушение. Мисля, че е направил кабелното съединение.
— Може би аз греша. Може би вие го третирате като възрастен и се пазарите с него. Децата обичат да се отнасят с тях като с възрастни. Какво мислите?
— Мислех, че бих могъл да му кажа колко трудна е моята работа. Знаете старата сантиментална история. Ще се опитам да го умилостивя. След това ще намекна, че зная за незаконното свързване с кабела, и ще видя как ще отговори. В случай на успех, ще го притисна за известно сътрудничество, като обещая да не казвам нищо на родителите, както и да помоля кабелната компания да оттегли своя иск. Ако откаже да сътрудничи, ще стоваря всичко върху него. Ще му кажа, че компанията ще заведе дело и това ще струва внушителна сума на неговите родители — което случайно е съвсем вярно — и ще го оставя да мисли.
— Аз към изумена! — Тя издърпа писалката от устните си, постави я на бюрото, скръсти ръце отново и го погледна с ведрия си поглед на херувим.
