Прочете бегло написаното. В статията се казваше, че момчето е единственият материален свидетел в полицейското разследване по серийните убийства на така наречения Кръстат убиец, и може да се вярва, че в последно време е снабдил полицията с допълнителни данни, които ще помогнат да се стесни кръга на разследването.
— Някой сигурно е видял Джъстин и майка му, когато са идвали към нашия офис. — Той обърна страницата към Дафи, така че да може да прочете. — Това е мръсотия срещу мен.
Тя му каза, че вече е прочела всичко това, след което продължи:
— Ти си играеш с мен, Лу. Моля те, престани. Аз съм тук, защото съм загрижена за теб. Знаеш, че не си ми безразличен. Ти си за мен много повече от приятел. Представляваш интерес за мен, окей? Не бих искала да упражнявам никакъв натиск върху теб, но тъй като зная, че преживяваш трудни неща в този момент, сметнах, че след като ме видя с Джон Крамер, могат да възникнат проблеми между нас двамата. Добре… Това е смешно.
— Съжалявам, ако съм бил груб. Това достатъчно ли е?
— О, боже! — Тя дръпна питието върху масичката и се изправи нервно.
— Не мислех, че психолозите също губят самообладание.
Тя стоеше ядосана, с пламнало лице и стиснати юмруци. Мускулите и вените на шията й изглеждаха опънати като кордите на пиано.
Той не знаеше защо искаше да я отдалечи от себе си, но с нищо не можеше да си помогне. Като разговаряше по този начин, самият се чудеше защо трябваше да отблъсква всичко — и всекиго, когото обича — далеч от себе си.
— А как Крамер реагира на такъв род гняв?
— Ти, копеле — изригна тя, — ти, праведното копеле, дори не искаш да чуеш това, което ти казвам. Ти възприемаш всичко, доколкото то може да се вмести в някаква предварително определена рамка за всяко нещо. Харесва ти да се самосъжаляваш, искаш да седиш върху гърнето на състраданието, знаеш само една посока — напред, Лу Болд. Върви! Върви, щом искаш! Но ти вървиш надолу. Падай по-ниско, колкото можеш…
— Виж какво, ако искаш, излизай с Крамер, ако искаш бъди мой гост. Лично аз го намирам блудкав и банален, но може би това подхожда на твоите вкусове. Аз мога да продължавам да си живея и без неуместните емоции на една жена психолог. Няма да се убия заради това, да знаеш. Един път сме вечеряли заедно. Голяма работа! Голяма работа!
Тя тръгна бързо към вратата, косата й се развяваше назад, бедрата й бяха като напомпани. Удари вратата така силно зад себе си, че завесата падна и провисна върху телевизора като голям флаг при безветрие.
— А, Бейб! — каза той, като използва галеното обръщение, което беше предназначено по-рано само за Елизабет, качвайки същевременно краката си на масичката за кафе и опипвайки моравата бучка на главата си.
Отвън се чу стартиране на кола с мощен рев на мотора. Той си помисли, че тя може да се удари в нещо. Секунди по-късно се чух глух контакт от удар в нещо на паркинга вероятно при опита й да се изтегли твърде бързо.
Помисли си, че би трябвало да се вдигне и да погледне през прозореца, но твърде много го болеше главата.
На следващата сутрин, вторник, осемнадесето число от месеца, той старателно избягваше да среща Крамер и Дафи. Пристигна в службата доста по-рано, за да не ги срещне евентуално в коридора. На бюрото си, в кутията за документи, намери копие на розова хартия от ФБР с обяснения защо треньорът е избягал: неговото истинско име беше Семюъл Романело, издирван по дело за опиати във Форт Лодърдейл.
Боби го настигна в асансьора, в който скочи секунда преди да се затвори. Той бързо натисна „Л“.
— Добро утро — каза тя. — Дочух, че сте имали малка схватка миналата нощ.
— А вие как сте? — попита той с неучтив и малко злобен глас.
Тя се озадачи, изглеждаше като зашеметена.
— За това не се пита — каза. Скръсти ръце недоволно и се загледа някъде встрани.
Асансьорът беше много бавен, а при спирането изскърца доста шумно.
— Съжалявам! — каза той. — Изкарвам си яда на вас. Разбирам, че не е справедливо.
— Не, не за това! Възмущава ме вашето загатване, че се чукам всеки път, когато имам среща с някой мъж. Това е безчувствено и непростимо.
— Можем ли да започнем отново?
— Не! — отговори ядосано тя.
— Моля ви! — помисли той с чувство на пълно примирение. — Много ви моля! — повтори.
— Какво ви е на вас?
— Случай на неприятности.
— Аз бих казал същото.
— Нямам предвид това.
Асансьорът спря и те слязоха на приземния етаж.
Той се отправи навън.
— Да ви взема едно свястно кафе?
Тя се поколеба, но после го последва.
— Това, което исках да ви кажа, е, че имам известен напредък по въпроса за непромокаемите костюми.
Изглежда той не я чуваше.
— Норвак е вземала стероиди. Попитах Дикси дали биха могли да изследват една проба от плътта й. Той отговори, че няма проблеми. Каза също, че ще изпрати пробата в лабораторията по криминология, но не може да се очакват резултати по-рано от два дни. Ако не се открият стероиди в тази жена, тогава ще бъдем с една стъпка по-близо до доказателството, че това не е Норвак.
