Залови се за работа. Блъсна жертвата си на земята и притисна носа й с длан. Човекът заби нокти в гърба му и започна да рита. Очите му хвърляха жълтеникави мълнии в здрача. Но Дони не разхлаби хватката си. Драскането отслабна, краката престанаха да ритат. Очите се разфокусираха и изгубиха блясъка си. Дони коленичи до него с разтуптяно сърце. Не знаеше защо го направи, но имаше чувството, че това е най-доброто и най-правилното нещо, което беше вършил в живота си. Провери за пулс и дишане, после прекара длан по клепачите и замъкна скитника при приятеля му.
Изчака известно време, докато се успокои, включи радиостанцията си и докладва, че е попаднал на труповете на двама скитници, вероятно починали от естествена смърт. Влезе в топлата патрулка и зачака появата на микробуса на съдебна медицина. След кратък размисъл реши да се откаже от няколкото халби бира, които възнамеряваше да изпие след края на дежурството. Главно защото имаше да свърши още две неща, след което искаше да се прибере у дома и да се хвърли в леглото.
Даниълсън се върна без куфарчето си, придружен от две жени. И двете надхвърлили трийсет, със сериозен вид на учени.
Първата беше висока над метър и седемдесет, дългокрака, с атлетични рамене, скрити под бяла престилка. Кожата й бе с цвят на кремав мрамор, прорязан от синкави нишки. Черната й коса се спускаше до раменете. Голяма уста, квадратна брадичка и въздълъг нос, който вероятно не харесваше. Дълбоко разположените й очи ме оглеждаха с хладно внимание. Не бях сигурен дали го прави с цел да ме покани на питие, или просто ме третира като опитен екземпляр в епруветка. Но определено ме разглеждаше.
Другата жена беше малко над метър и шейсет, закръглена, с къдрава червена коса, луничаво лице и с подозрително изражение. Устата й беше от онези, които се движат дори когато не говори, а очите й бяха опасно живи — две наелектризирани боровинки, потопени в чинийки с вряло мляко.
Изправих се. Даниълсън седна на един от столовете и махна към новодошлите.
— Кели, това е доктор Елън Бразил, която ще работи с нас по случая.
По-високата се изправи.
— Аз съм доктор Бразил, а това е моята асистентка доктор Моли Карълтън.
Докато се ръкувахме, Даниълсън нетърпеливо почукваше с пръсти по масата. После вдигна капачето на мобилния си телефон.
— Къде са? — попита той, изслуша отговора, изсумтя и прекъсна разговора. — Налага се да почакаме. — Говореше на двете жени, сякаш мен изобщо ме нямаше в стаята.
— Кого чакаме? — попитах.
Даниълсън не ми обърна внимание и аз станах да си налея кафе. Вдигнах каната и я разклатих пред очите им.
— Някой да иска?
Очите на Елън Бразил останаха вперени в купчината документи, които беше извадила от куфарчето си, а Моли Карълтън поклати глава.
— Не можем да пием кафе.
Добавих сметана в чашата си и я разбърках.
— Искате ли да знаете защо? — добави Карълтън.
Не исках, но тя ме гледаше наежено, сякаш се готвеше да се пъхне в ухото ми и да вземе проба от главния ми мозък. Прецених, че ще е по-добре да се включа в играта.
— Защо?
— Защото работим с живи патогени и всяка седмица ни изследват кръвта. Просто като предпазна мярка. Но кофеинът пречи на кръвните тестове. Позволени са ни ограничени количества млечни продукти, но не и сметана.
— Много интересно — рекох.
— Пием големи количества диетична кола, в която няма кофеин — добави с усмивка Карълтън.
Отвърнах на усмивката й и се настаних в далечния край на заседателната маса, по-близо до Даниълсън. Този тип си беше абсолютен негодник и на даден етап може би му харесваше да отстранява колегите си, ако станат неудобни, но все пак не работеше с вируси, които с едно издишване могат да ликвидират половината свят. Освен това не му проверяваха кръвта като на шибания граф Дракула.
— Кого чакаме? — повторих въпроса си аз. В същия момент вратата се отвори.
— Благодаря, че се отзовахте, господин кмете — изправи се с протегната ръка Даниълсън.
Джон Джей Уилсън му подаде два провиснали пръста, огледа внимателно двете жени и едва тогава обърна внимание на моя милост.
— Кели. Питах се дали и ти ще бъдеш тук.
Кметът се настани начело на масата. Зад него се изправи някаква сива фигура с безлично лице, която сякаш имаше единствената задача да наднича над рамото му.
— Това е Марк Рисман, началник на канцеларията ми и временно изпълняващ длъжността главен юрисконсулт — представи го Уилсън.
Сивото петно се насочи към ъгловото място и седна. Даниълсън посочи двете жени, настанили се вляво от него.
— Предполагам, че ги познавате, господин кмете — каза той. — Да започваме.
Моли Карълтън използва дистанционното, за да затъмни прозорците и да намали осветлението. Стената срещу мен оживя. Едва сега осъзнах, че я използват и за екран. По нея пробягаха няколко кадъра, после се появи изображението на черна кутия с размери трийсет на трийсет сантиметра. Елън Бразил се изправи и заговори:
— Това е наша разработка на уред за ранно биопредупреждение, наречен „Канарче“. Някои от вас вероятно знаят, че три такива уреда са монтирани по маршрута на Синята линия на метрото.
