— Доскоро идентификацията на патогените изискваше събиране на проби, които впоследствие се изследваха в лабораторни условия. Но този „търсач“ използва светлинни вълни с определена честота, които обработва с помощта на специален алгоритъм. Това му позволява за броени минути да открие наличието на антракс. Портативен, работи на батерии, може да бъде използван и от хора с минимална подготовка.
— А защо никога не съм чувал за него?
— Никой не чува много за войната с биооръжия — отвърна Бразил. — Може би защото е страшна…
— Колко точен е този уред?
— Деветдесет и девет процента. Поне в лабораторни условия.
Спряхме пред спирка „Клинтън“ на Синята линия на метрото.
— За пръв път ще го използваме при полеви условия — добави Бразил.
— Страхотно. Но въпросът ми продължава да е открит. Какво ще стане, ако „търсачът“ установи наличието на биологична зараза? Хората пак ще умират.
Карълтън вкара микробуса в едно свободно място на паркинга и се обърна.
— Тогава влизат в действие алуминиевите сандъчета отзад — поясни тя.
Обърнах се да ги погледна.
— Какво има в тях?
— Чували ли сте за въглеродните нанотръби, мистър Кели? — попита Бразил, докато отваряше вратата.
— Не.
— В такъв случай има какво да научите. Хайде, да вървим.
Макар и пусто, горното ниво на спирка „Клинтън“ изглеждаше съвсем нормално. Спуснахме се по стълбите към перона, задръстен от оборудване и изолиран с няколко пластмасови прегради. Без да каже нито дума, Бразил изчезна зад най-близката от тях. Аз понечих да я последвам, но Карълтън вдигна ръка.
— Трябва да се преоблечем — поясни тя, счупи печата на един от алуминиевите сандъци и извади нещо, което приличаше на космически скафандър. — Това се нарича ЯБЗ.
— Предполагам костюм за ядрено-биохимична защита — кимнах аз.
— Много добре — похвали ме тя. — Предлага надеждна защита срещу патогени с размер до нула цяло и единайсет микрона.
— Това нищо не ми говори.
— Просто го облечете. Той разполага с автономно захранване с кислород и система за вътрешна комуникация, която ще ни позволи да поддържаме връзка помежду си.
Карълтън започна да навлича защитния костюм. Аз я последвах.
— На какво разстояние сме от мястото, където е бил засечен патогенът?
— На осемстотин метра.
Престанах да се обличам.
— Наречете ме луд, но не трябваше ли да намъкнем тези костюми още преди да слезем тук?
Карълтън извади един шлем със затъмнен визьор и ми го подаде.
— Перонът и стълбището вече са проверени за наличието на патогени. След като се уверихме, че всичко е чисто, задействахме нещо като компресорна зона за отрицателно налягане в тунела от тук на запад.
— Вършили ли сте подобно нещо и в други тунели на метрото?
— Никъде нищо не сме вършили. Районът с ограничен достъп започва след последната преграда. Въздухът се филтрира през специална система, а съдържанието му се контролира непрекъснато.
Карълтън си сложи шлема, а после ми показа как да направя същото с моя. Мушнах пистолета си в страничния джоб и дръпнах ципа.
— Имате два бутона на китката си — поясни с приглушен от шлема глас тя. — Ако натиснете първия, ще можете да разговаряте с мен.
Подчиних се.
— Така добре ли е?
— Перфектно — вдигна палец тя. — Радиостанцията ви е на честота, която позволява да разговаряте само с мен и Елън. Има обхват около километър и половина. Когато сме един до друг, ще ни бъде по-лесно да контактуваме направо през маските. Уведомете ме, ако искате да говорите с останалите членове на екипа, и аз ще ви свържа. А сега натиснете втория бутон.
Натиснах го. В горния десен край на визьора се появи малък екран, на който се виждаха хора със защитни костюми, които вземаха проби.
— Това, което виждате, е видеоматериал от работните площадки около релсите — обясни Карълтън. — Можем да ви свържем и с канала за базата данни, но само със съгласието на доктор Бразил.
Натиснах бутона за втори път и видеото изчезна.
— Къде е доктор Бразил? — попитах.
— Последвайте ме.
Преминахме през пластмасовите прегради и се озовахме пред извита стъклена преграда в метална рамка, която запечатваше останалата част от перона и тунела отвъд. Достъпът до тях се осъществяваше през две врати, поставени на разстояние една от друга. Зад първата бяха монтирани две големи машини с огромни сиви перки, към които бяха прикачени множество маркучи. Те пъшкаха и кашляха като старец, който цял живот е пушил по пет пакета цигари дневно. Перките съскаха като проядени дробове.
— Система за принудителна вентилация — обясни Карълтън.
Вероятно го каза за мое успокоение, което обаче така и не дойде.
— Готов ли сте? — обърна се тя.
Не видях нищо, с изключение на отражението на шлема си в нейния визьор.
— Да, отваряйте.
Преминахме и през втората врата. На ръба на перона бяха поставили временна стълбичка, която опираше в чакъла на тунела.
— Захранването на третата релса е изключено, но все пак внимавайте — предупреди ме Карълтън.
Поехме между релсите. Подметките ни вдигаха малки облачета черна прах. Карълтън спря на входа на тунела.
— Пет минути навътре — рече тя.
